Докторът си поръча мартини, обърна се към сина си и заговори:
— Майка ти смята, че тук ти се полагат някои специални привилегии. Надявам се ти не мислиш така?
— Не мисля — отвърна Илай.
— Бих се почувствал ужасно неудобно — продължи докторът с достойнство, — ако някога чуя, че си използвал името Ремензел, за да получиш нещо, което не ти се полага.
— Зная — отвърна Илай съкрушено.
— Тогава всичко е наред — кимна докторът. Нямаше какво повече да каже по въпроса. Поздрави сдържано няколкото души, които познаваше, и се зачуди за кого ли е запазена дългата банкетна маса край стената. Реши, че е за някой спортен отбор. Дойде Силвия и се наложи да напомнят на Илай с остър шепот, че трябва да стане, когато към масата се приближи жена.
Майка му бе пълна с новини. Бе успяла да научи, че дългата маса е за трийсетте момчета от Африка.
— Обзалагам се — каза тя, — че тук сега има повече цветнокожи, отколкото са идвали, откакто е построена странноприемницата. Колко бързо се променят нещата в наши дни!
— Права си, че се променят — кимна доктор Ремензел, — но грешиш, че тук са идвали малко цветнокожи. Не забравяй, че те са сторили железопътната линия.
— Така ли? Колко вълнуващо! — Тя се огледа наоколо като птичка. — Мисля, че всичко тук е вълнуващо. Ще ми се и Илай да имаше униформа.
Доктор Ремензел почервеня.
— Не му се полага — отсече той.
— Знам — отвърна Силвия.
— Стори ми се, че се каниш да поискаш разрешение от някого веднага да я облече.
— Не бих направила такова нещо! — възрази Силвия, леко обидена. — Защо вечно се притесняваш да не те злепоставя?
— Добре, остави това. Извинявай.
Лицето на Силвия отново светна. Тя улови ръката на Илай и хвърли сияещ поглед на мъжа, който бе застанал на прага.
— Ето го най-любимият ми човек на света, след вас двамата! — Имаше предвид доктор Донълд Уорън, директорът на училището „Уайтхил“. Слабият, прехвърлил шейсетте мъж продължаваше да стои на прага и да обсъжда с управителя подготовката за африканците.
В този момент Илай рязко се изправи и побягна от трапезарията. Искаше да остави зад себе си кошмара. Блъсна доктор Уорън грубо, за да мине покрай него, въпреки че той го познаваше много добре, въпреки че го повика по име. Директорът погледна след него с тъга.
— Дявол да го вземе! — възкликна доктор Ремензел. — Това пък какво беше!?
Нямаха много време да разсъждават, защото доктор Уорън ги видя и бързо се запъти към масата им. Поздрави ги, без да крие смущението си заради Илай. Попита ги дали може да седне при тях.
— Естествено! — покани го доктор Ремензел сърдечно. — Ще бъде чест за нас! Боже мой!
— Не, няма да обядвам — каза Уорън. — Ще бъда на дългата маса с новите момчета. — Видя, че на масата има пет стола. — Очаквате ли някого?
— Срещнахме Том Хайлър и сина му по пътя — отговори доктор Ремензел. — Ще дойдат всеки момент.
— Добре, добре — промърмори доктор Уорън неспокойно и пак погледна в посоката, в която изчезна Илай.
— Момчето на Том е прието в училището, нали? — попита Ремензел.
— М-м? О… да, да. Прието е.
— И той ли е на стипендия, като баща си? — поинтересува се Силвия.
— Това не е учтив въпрос — хвърли й ядосан поглед мъжът й.
— Извинете ме — каза Силвия.
— Не, не… в наши дни този въпрос е напълно уместен — възрази Уорън. — Вече не пазим в тайна тази информация. Напротив, гордеем се със стипендиантите си, те самите също имат основания да се гордеят от себе си. Момчето на Том получи най-високите оценки, който някога са получавани на приемните изпити. За нас е чест, че избра нашето училище.
— Ние така и не научихме какви са резултатите на Илай — каза доктор Ремензел. Каза го с шеговито примирение, сякаш не очакваше сина му да се е справил кой знае колко добре.
— Предполагам — обади се Силвия, — че е някъде в добрата златна среда. — Предположението й се основаваше на успеха на Илай от началното училище, където варираше между среден и ужасен.
Директорът доби изненадан вид.
— Не съм ли ви съобщил резултатите му?
— Не сме се виждали от изпитите — напомни му Ремензел.
— Писмото, което ви изпратих…
— Какво писмо? — учуди се доктор Ремензел. — Получавали ли сме писмо?
— Писмото, което ви изпратих. — Уорън добиваше все по-изненадан вид. — Писмото, което ми бе най-трудно да напиша.
Силвия поклати глава.
— Не сме получавали писмо.
Доктор Уорън се отдръпна назад и лицето му доби болезнен вид.
— Лично го пуснах в пощата. Преди две седмици.
Доктор Ремензел сви рамене.