— Пощите в Америка рядко губят писма, но не е изключено и това да стане.
Доктор Уорън опря глава на дланите си.
— Боже мой! Боже мой! Изненадах се, че виждам Илай тук. Не мислех, че би искал да дойде с вас.
— Но той не дойде на разходка — каза Ремензел. — Дойде да се запише.
— Искам да знам какво беше писмото — обади се Силвия.
Доктор Уорън вдигна глава и скръсти ръце.
— Ето какво беше писмото, и това са най-тежките думи, които някога съм изричал: „Длъжен съм да ви уведомя, че въз основа на успеха от началното училище и резултатите от приемните изпити, стигнахме до заключението, че вашият син и мой добър приятел Илай, няма да е в състояние да се справи с работата, която изискваме от учениците на «Уайтхил». — Доктор Уорън овладя гласа си, погледна спокойно. — Да приемем Илай в училището, да изискваме от него да се справи със задачите, които поставяме на питомците си, би било както нереалистично, така и жестоко“.
Трийсетте момчета от Африка, придружени от учители, дипломати и служители на Държавния департамент, започнаха да влизат в трапезарията в колона по един.
Влезе и Том Хайлър, който нямаше представа, че нещо не е наред. Поздрави Ремензел и Уорън весело, сякаш животът не можеше да бъде по-хубав от това.
— Ако искаш, ще поговорим за писмото малко по-късно — каза Уорън и стана. — Сега трябва да тръгвам, но след това…
— Умът ми блокира — простена Силвия. — Умът ми напълно блокира!
Том Хайлър и синът му седнаха. Хайлър погледна менюто пред себе си, плесна с ръце и възкликна:
— Гладен съм! Какво ще ми препоръчате? — След това попита: — А къде е синът ви?
— Излезе за малко — отговори Ремензел глухо.
— Трябва да го намерим — обърна се Силвия към мъжа си.
— Всяко нещо с времето си, всяко нещо с времето си — отвърна той.
— Писмото… — продължи тя. — Илай е знаел за него. Намерил го е и го е скъсал. Разбира се, че го е направил! — Разплака се, защото мислеше за капана, в който се е хванал синът й.
— В момента не ме интересува особено какво е направил Илай — отбеляза доктор Ремензел. — В момента повече ме интересува как ще реагират някои други хора по този повод.
— Какво искаш да кажеш? — попита Силвия.
Докторът се изправи внушително, ядосан, изпълнен с решимост.
— Искам да кажа, че смятам да проверя доколко бързо някои хора тук могат да променят решенията си.
— Моля те! — възкликна Силвия. Опита се да го задържи, опита се да го успокои. — Трябва да го намерим. Това е най-важното.
— Най-важното — възрази Ремензел, — е Илай да бъде приет в „Уайтхил“. След това ще го намерим и ще го доведем.
— Но, скъпи…
— Никакво „но“ — прекъсна я докторът. — Тук присъстват повечето от членовете на съвета на настоятелите. Всеки от тях е близък мой приятел или близък приятел на баща ми. Ако кажат на Уорън, че Илай влиза, значи влиза. След като има място за толкова други, ще се намери място и за него.
Той се изправи и бързо отиде до една маса на близо, на която се хранеше симпатичен, строг на вид господин. Това бе председателят на съвета.
Силвия се извини на объркания Том Хайлър и сина му и излезе, за да потърси Илай.
Попита няколко души и най-накрая го откри. Беше навън — седнал съвсем сам на една пейка, сред люляци, които тъкмо започваха да цъфтят.
Чу как майка му се приближава по застланата с чакъл пътека, но не помръдна от мястото си.
— Разбрахте ли вече — попита той, — или все още трябва да ви кажа аз?
— За теб ли? — попита тя внимателно. — За това, че не си приет? Каза ни доктор Уорън.
— Аз скъсах писмото му.
— Мога да те разбера. Аз и баща ти непрекъснато ти внушавахме, че непременно трябва да учиш в „Уайтхил“, че никакво друго училище няма да свърши работа.
— Сега се чувствам по-добре — каза Илай. Опита се да се усмихне и разбра, че не му е трудно да го направи. — Сега, след като всичко свърши, се чувствам много по-добре. Опитах се да ви кажа няколко пъти… просто не можах. Не знаех как.
— Аз съм виновна за това, не ти.
— Какво прави татко?
Силвия толкова бе погълната от мисълта, че трябва да успокои сина си, че бе забравила за мъжа си. Сега си даде сметка, че доктор Ремензел е на път да допусне зловеща грешка. Тя не искаше Илай да бъде приет в „Уайтхол“, разбираше каква жестокост е това.
Не можеше да каже на момчето какво прави баща му, така че промърмори:
— Ще дойде след минутка, скъпи. И той разбира. Почакай тук, аз ще отида да го доведа.
Но не се наложи да ходи чак до странноприемницата. В този момент едрият мъж излезе навън и видя жена си и сина си. Приближи се до тях. Изглеждаше стъписан.
— Е? — подкани го Силвия.