— Те… те отказаха… — отвърна той, ужасно потиснат.
— Така е най-добре — каза Силвия. — Наистина… Изпитвам облекчение.
— Кой е отказал? — намеси се Илай. — Какво е отказал?
— Членовете на съвета — отговори доктор Ремензел, без да погледне никой от тях в очите. — Помолих ги да направят изключение в твоя случай… да преразгледат решението си и да те приемат.
Илай се изправи. На лицето му за миг се бяха изписали срам и смайване.
— Какво? — попита той и в гласа му нямаше нищо детско. След което дойде гневът. — Не трябваше да правиш това! — каза той на баща си.
Доктор Ремензел кимна.
— Вече ми го казаха.
— Така не се прави! — възкликна Илай. — Ужасно! Не трябваше!
— Прав си — отвърна доктор Ремензел. Прие укора смирено.
— Сега аз се срамувам! — добави Илай и показа, че наистина е така.
В объркването си доктор Ремензел не можа да намери силни думи.
— Извинявам се и на двама ви — каза той. — Постъпих много лошо.
— Сега един Ремензел вече е искал нещо — обади се Илай.
— Предполагам, че Бен все още не се е върнал с колата. Ще го почакаме отвън. Не искам повече да влизам там — поклати глава баща му.
— Един Ремензел вече е искал нещо… сякаш Ремензел са нещо повече от другите — каза Илай.
— Не мисля, че… — започна докторът, но не довърши, изречението му увисна във въздуха.
— Какво не мислиш? — настоя жена му с озадачено изражение на лицето.
— Не мисля — отговори доктор Ремензел, — че ще дойдем тук отново.