— Стела, аз ще забравя това — прекъсна я командорът. — Ще забравя тези ти думи, защото…
— Зная защо, Ив. Не го казвай. Но ако искаш, може и да не забравиш… Аз просто те моля не като… не като подчинена, като човек те моля: остави ни поне ние да излъжем. Просто не ни пречи. Нека ги спасим.
Ив дълго мълча. В прибора се чу шум, навярно палеше цигара или разчупваше таблетка с бира. Павел бе изтръпнал: не, след такива думи, равносилни на бунт, на открито предизвикателство, дори Стела нямаше да се измъкне от наказанието на командора. Макар че бе права. Или тъкмо затова. Права поне за него.
Най после Ив проговори. Гласът му сега бе овладян, внимателен, бавен, сякаш внушаваше нещо:
— Ако зависеше от мен, не бих унищожил и мравка. Но когато трябва, когато Центърът ми нареди, аз трябва да извърша всичко, което той смята за необходимо, все едно дали ми е по сърце или не. Не, не ми е по сърце. Но това си е само моя работа. Между другото, съвсем между другото, Стела, и това е едно от качествата на командора. Или едно от задълженията. Питай Павел защо така упорито не приема да вземе командорска длъжност — от двадесет години го увещават! Защото се оказа слаб. Уплаши се от подчинението. От голямото подчинение. Той не може да разбере, а сега и ти не можеш, че това е честно подчинение.
— Честно към кого? — попита Стела с отпаднал глас.
— Преди всичко пред волята на Центъра — отговори командорът. — Центъра, който представлявам тук и против чието мнение не мога да взимам решения. Иначе всичко би станало абстракция. Хаос. И едва след това идва моята лична воля. Или чувства. Макар че за чувства в командорския устав не става и дума. Ето това е.
Настъпи тягостна тишина. По-тягостна от всички други. Салът отново се разтресе и олюля. „Онези“ отдолу отново започваха. Ударите сега следваха един след друг: приборът показваше, че и изпарителят не е в покой. Тласъците този път бяха различни от предишните, ритмични, сякаш организирани. А всъщност — все тъй безпомощни. Безсмислени. Безнадеждни. Освен ако има смисъл и в безнадеждната съпротива. Макар че съпротивата на инстинкта е по-силна от тази на разума.
— Мисля, че те разбрах — каза Стела. — Всъщност чак сега те разбрах и чак сега разбрах и себе си, защото и аз съм се задължила да изпълнявам твоите нареждания. Но никога не бях мислила, че ще трябва да извършвам това сляпо… Наистина ли не можем да излъжем Земята, че сме забелязали прояви на по-висш разум?
— Не. Не можем.
— Но ние можехме поне теб да излъжем, докато бяхме долу!
— Само че закъсняхте — уморено се засмя командорът. — Сега е късно. Сега прилича на заговор. Да се бяхте сетили навреме…
— Не се смей, Ив!
— Нареждай, командоре! — мрачно изрече Павел.
И той нареди:
— Пуснете изпарителя и се прибирай… И не ме карайте трети път да нареждам едно и също нещо!
Павел и Стела привършиха работата си за два дни. Тайно от командора те се гмурнаха още веднъж, с надежда морето да им разкрие още малко от тайните си. Не им остана време да надникнат по-далеч от центъра на морето, където трябваше да се разположи изпарителят. Разкъсваше ги предположението, че там може би все пак щяха да намерят „нещо“ — но напразно. Прекараха тези два дни в треска, едва си разменяха по някоя дума, пък и не им оставаше много време: добре поне, че роботите, които изпратиха от кораба, работеха бързо и безупречно. Павел очакваше сега Стела да се доближи до него — но стана тъкмо обратното. Тя бе по-недостъпна, отколкото преди.
На третия ден с „Пчеличката“ се прибраха на кораба. Кратко и сдържано Павел рапортува на командора, че е привършил с настаняването на изпарителя и го е настроил да заработи след четиридесет и осем часа. Ив също така кратко отговори:
— Радвам се, че си изпълнил задачата.
И даде заповед за тръгване. След осем корабни месеца щяха да бъдат на Земята.
По-късно, когато бяха сами в командната кабина, Павел го запита тихо: