И някъде в последните раздели на кодекса имаше мрачни страници, чиито изводи се бяха струпали и върху Урановата планета: няма защо да й се помага. Не може да се съживи.
Необичайно голямото находище от пехбленда, основната уранова руда, бе открито с аерорадиоизотопен каротаж от втори кораб-разузнавач, който се бе повъртял тук година време, докато го приберат като носител на изключително ценна информация. Находището възбуди духовете дори на скептиците на Земята. То се бе оказало точно под морето, което сега трябваше да пресушат Павел и Стела — най-голямото от моретата.
„Щом в другите морета нямаше живот, какво можеше да съществува тук?“ — питаше се Павел, пък и Ив бе задал същия, сякаш нелогичен въпрос. „Безумна идея“ — поклати глава Павел, но знаеше, че в Космоса няма нищо безумно, има само Необичайно. Морето се разливаше пред погледа му през илюминатора неподвижно, тежко, гъсто, сега вече и загадъчно. В него все пак имаше живот, и то какъв! Мощните тласъци по дъното на сала бяха отчетливи и поривисти, а когато Павел бе паднал от него, от тази многотонна металическа платформа „те“ го бяха разтърсили, като че ли го теглеха и удряха ръце. И кабелите, с които пускаха грамадния изпарител, и те се люшкаха, сякаш ги дърпаха насам-натам, за да ги скъсат — морето се съпротивяваше на близката си окончателна гибел. „С чии ръце?“ — запита се за кой ли път Павел. Защото в нощните си видения, които отдаваше на безсънието и му се струваха кошмари, той бе виждал всяка нощ над водата около сала да се подават нещо като глави, да се взират в него — всъщност в „Пчеличката“, — нещо като очи. И да изчезват преди разсъмване.
Индукционната радиоактивност на сушата варираше от 2000 по Цинегер по високите върхове до 8000 на морското равнище. В проучените полумъртви морета тя бе навсякъде около 11000. А в морето над находището тя се бе оказала необичайно висока — 36000 цина. И в него имаше живот — тъкмо в него! Какъв можеше да бъде той? Морето бе плитко — едва триста, триста и петдесет метра, но с много високо налягане, сякаш дълбочината бе десетки пъти по-голяма. И докато вън, на сушата, без кислородни маски можеха да прекарат само часове, а когато извършваха физически усилия, въобще не можеха без кислородни маски, пробите, които днес Павел взе от дъното, показваха богато съдържание на разтворен кислород. Впрочем огромното налягане обясняваше това, но нищо не обясняваше — и нямаше да обясни — от какво произхождаше самото налягане. И не случайно бе казал на Ив, че водата прилича на физиологичен разтвор. „Прилича“ бе слаба дума. Тя наистина бе течност, в която можеше да се живее. И с радиация, при която хора или каквито и да било биологични обекти, неминали през адски мъчителния курс по биозащита, биха загинали бързо и неспасяемо…
Павел съжаляваше, че не бе споделил със Стела нощните си видения — сега знаеше, че не са халюцинации. Може би в разговор биха изяснили нещо, може би — това е по-вероятно — щяха веднага да се заемат с проучване. Доколкото можеха. Защото Стела не изпитваше спирачките, които останалите от екипажа усещаха болезнено ясно и които се наричаха рутина, привичка, верига от множество огорчения: многократно хвърлен напразно труд, загубени емоции, разбити илюзии винаги, когато са търсели истински хуманоиди. Защото на такива му бяха заприличали „те“ — и най-малкото можеше да се очаква, че ще ги срещнат тук. И все пак — какво се бе приспособило след ужасяващата радиационна катастрофа с неизвестен произход, която бе съсипала планетата? „Нещо“, което навярно се е приспособило тъй, че вече би било изключително трудно да се видят поне общите му черти отпреди няколко милиона години: достатъчен срок, за да се изродят до неузнаваемост, а после и да изчезнат едрите обитатели на планетата. Но като си помисли сега — за това време съществата, които бяха успели да се самосъхранят или да ги пожали неизвестният каприз на биологията, вече биха могли да започнат и обратен кръговрат, към предишния си вид, да се връщат към себе си, към някогашния си облик. А той…