— Не съм виждал нищо по-странно — каза Павел. — Дишат навярно и с бели дробове, имат хриле и — може би солни жлези — всичко, което би им било нужно за обикновено солено море и за това, с неговата вода като физиологичен разтвор. Като че ли живеят в два басейна. Или като че ли самият басейн се е променял или се променя, а те са готови да приемат всяко изменение на условията… Дори излизане на сушата…
— Подготвени за безсмъртие на вида — насмешливо измърмори командорът. Гласът му тук долиташе далечен и гъгнив. — Бозайници, които са готови да станат риби, или риби, които са готови да станат бозайници. Та това се среща толкова често, че…
— Но не и при подобни условия — нетърпеливо и кой знае защо раздразнен го прекъсна Павел. — И най-вече: не с този вид! Стела бе права, когато ги сравняваше…
— Достатъчно. Още малко, и се измъквайте.
Павел отплува към „руините“. Те наистина бяха зидове и това бе второто, което го изненада и го накара отново да обърне поглед към съществата. Зидът бе от дялани камъни, по които личаха следи от сечива — следи от разумен живот, може би от развита някога цивилизация? Само тук-там около зидовете откри нападали камъни, най-вероятно съборени от „строежа“, а не пренесени от сушата. Пък и утайките бяха необичайно малко, сякаш през годините някой старателно бе разчиствал каменистото дъно. Зидът като че ли бе строен под водата много след радиационната катастрофа на планетата. И натрупванията показваха това, но никой освен специалистите с техните прибори не би могъл да каже нещо по-определено. Загледан в странния „строеж“, Павел помисли: а съставът на водата? Той навяваше една безумна мисъл: не е ли изкуствено това „море“? Не е ли то убежище, създадено от „тях“ и за „тях“. За това, че тук всичко много приличаше на земните морски дълбини, не си струваше да се умува: на колко още планети бяха откривали сходни условия — и сходни резултати от вечната еволюция.
Павел затърси внимателно, упорито, заоглежда всичко между зидовете сантиметър по сантиметър, макар да знаеше, че това е само повърхностен оглед, без прибори. Но какво друго можеше да направи сега? Обземаше го все по-потискащо чувство: дори само този оглед бе достатъчен, за да разбере, че зидът бе „разумна“ проява, за която в Центъра може би не ще го и изслушат. Това не бяха останки, а наподобявания на стаи, сякаш детински, наивни наподобявания на нещо друго, на истински коридори и стаи… Защото само тук-там срещаше прорези за врати, повечето „стаи“ просто бяха налепени една до друга като пчелни килийки. „Впрочем — помисли си Павел — за какво им са врати тук? За какво са им изобщо и зидовете? Те — ако са дошли от сушата — са свалили в морето спомените си за живота вън, но само спомените си, и те, изродени, дегенерирали, както самите тях, а по-късно и напълно изчезнали…“
Не, Павел не откри нищо. Заобикаляше го само безкрайното разнообразие от звуци, които издаваха съществата — звуци, каквито можеше да се чуят във всеки воден басейн из Вселената и чийто примитивен строй докосваше само неосъзнатите емоции. В дъното на ниските зидове, сякаш неразчистени от старателната „метла“, лежеха вкаменени и полувкаменени черупки от миди и раковини от всевъзможни мекотели. Само в средата на някои от „стаите“ като украса или ритуална урна зееха полуразтворени гигантски раковини, подобни на земните тридакни. Ако е имало нещо, някаква следа от живота на сушата, времето е свършило с нея, заличило я е. Или просто трябва да се търси другаде…
— Свършвайте вече — прозвуча гласът на командора.
— Май наистина свършихме — отвърна Павел. — Стела, връщаме се.
— Не, Павле, искам да изляза и аз!
— Излишно, Стела. Не сме подготвени за търсене. Знаеш добре.
— Защо от него искаш разрешение — извика Ив. — Какво още ще търсите там?