Ливи блъска странична врата, отива в склада с пощата и започва да рови в черен чувал за боклук до купчина картонени кашони.
— Чувствам се като хората, които показваме в шоуто — отбелязвам.
Ливи изсумтява:
— Нямам представа кой глупак ги е извадил.
Отварям чувал и виждам стотици пликове и пакети, всеки съдържащ сърцераздирателно писмо, описващо ужасите, с които живеят авторите им, и често придружено с видеозапис.
— Това си е престъпление отвсякъде.
— Светът е пълен с лъжци и измамници — разпалено добавя Ливи. — Хайде, ти го хвани от едната страна, а аз ще го хвана от другата.
— Знаеш ли, когато карах курса по методи за разпит…
— Какво си карала? — Ливи се обръща към мен изненадана и аз засрамено осъзнавам, че тя не е чела автобиографията ми, когато кандидатствах за работата. Не за пръв път подозирам, че тъй като съм съпруга на Пол, това улеснява нещата.
— Курс как да разпитваш заподозрени, дали заподозрените лъжат и други такива неща. Бях с един куп полицаи, всичките мъже, и частни детективи с проблем с килограмите.
— Защо, за бога…
— Когато работех в проучването на пазара… — започвам, но Ливи пак недоумява. — Преди да стана телевизионен изследовател, се занимавах с проучване на пазара. Съставях въпросници и интервюирах хора, за да проверя реакциите им към продуктите за потребление — шоколадови десерти, прах за пране и други. Обаче мислех, че резултатите не помагат много, защото смятах, че интервюираните лъжат. Класическият случай е, когато попиташ някоя домакиня колко часа телевизия гледа на ден, тя твърди, че изобщо не гледа, но после, ако я попиташ какво мисли за Джеръми Кайл, тя започва да бръщолеви за гостите му всяка сутрин. Затова убедих шефа ми да ме изпрати на курс по разпити, за да разбера дали полицейските методи имат търговско приложение. И ми платиха да уча през работно време. — Хващаме чувала от двата края и тръгваме през студиото.
— И имат ли?
— Така мисля, макар че все още не съм сигурна или не умея много добре да разчитам реакцията на хората. Научих обаче интересни неща. Знаеш ли, че седемдесет процента от заподозрените в престъпление правят самопризнания? Ако хората в онези писма и имейли — кимам към купчината пликове в ръцете си, — мислят, че партньорът или съседът им крои нещо лошо, това е, защото вероятно наистина е така.
Ливи кима.
— Като проклетия ми бивш съпруг — огорчено добавя тя. Слагаме чувала до двойника му до бюрото ми. Ливи се втренчва за миг в празното пространство и се замисля. — И проучването ти на пазара предполага, че любовта ми към „Туикс“ — посочва шоколадовия десерт, който съм си донесла за обяд, — е, защото гаджето ми не ме обича достатъчно?
— Не. Защото ти наистина обичаш шоколад.
Ливи изцвилва. Звукът е толкова стряскащ, че след секунда и двете избухваме в смях. Шаина се връща от тоалетната и застава с отворена уста.
— Сериозно, едно от нещата, които научих на онзи вечерен курс, е, че повечето престъпници са глупави. Умните се срещат много рядко.
— Или се измъкват.
— Може би. Вероятно едната причина е, че групите се ръководят изненадващо лесно. Хората са податливи на манипулации, но всички се мислим за неподатливи и бдителни.
Очите на Ливи се изцъклят замечтано.
— Гениален престъпник. Бих искала да хвана един.
— И аз. — Тя няма представа колко сериозно говоря.
Трепетно опасение нахлува в мимолетно доброто настроение на Ливи.
— Къде е телефонът ми? — Тя разтревожено потупва джобовете си. Взимам го от бюрото си и й го давам. Ливи се заслушва за секунда и отново се намръщва: — Кажи на малоумника, който го е направил, да го извади от сметките. — Тя отметва коса и тръгва.
— Добро ли съзирам в това зло? — пита Шаина.
7.
В сряда има празнична работна вечеря, последната спирка в тура на общуване на телевизия „Форуд“. Едно от новите предавания на фирмата (очевидно измислено и излъчено в ефир от Пол) е предизвикало голямо вълнение. „Отвътре-навън“ е документална поредица в стил риалити за Джери Бонакорси, който преди трийсет години е удушил жена си, защото „го побърквала“. Бонакорси нямаше да бъде запомнен от никого, ако не беше фактът, че тъй като не изразил угризения за престъплението и не бил освободен, той е един от най-дълго лежалите престъпници в затвор в Британия. Сега е на седемдесет години и „Отвътре-навън“ успя да склони Комисията за условни присъди да се съгласи да допусне камери на изслушванията му в съда и в затвора, за да покаже как се взимат решенията дали да бъдат освободени или не затворници като него.