— Всички в града говорят за теб — прошепва Елоуид от уважение към мястото, където се намираме.
— Не се забавлявам — отвръщам също така тихо.
Тя приглажда полата си с кокалестите си ръце.
— Видеозаписът е невероятен. Поела си риск, като си се свързала с мен. Откъде знаеше, че няма да отида в полицията?
— Не знаех.
— Виждам, че си отмъстила на Пол.
— Какво имаш предвид?
— Видеото. Изневярата му. Сега целият свят знае.
По лицето ми плъзва червенина. Децата ми ще разберат. Трябваше да помисля за тях. Онова, което казах посред нощ в пристъп на засегнато честолюбие и гняв, ще остане завинаги в киберпространството и когато пораснат, децата ми ще го открият. Трябваше да го затая в себе си. Да овладея положението. Да положа много повече усилия, за да поддържам контрол. Елоуид накланя глава на една страна и се втренчва някъде напред.
— Общественият натиск е силно нещо. Омъжих се в църква.
— И аз.
— Клетвите пред всички, сълзите. Приех сериозно всичко. — Тя млъква и се обръща към мен. Лицето й е сурово. — Кажи ми една причина защо да ти помагам. — Гласът й е силен и безжалостен.
— Искам да разбера истината дори ако това е последното нещо, което ще направя. Заради децата ми, Пол и мен. — Гласът ми потреперва. — Да разбера дали миналото е било лъжа или ужасяваща игра за моя сметка. — Седим мълчаливо една минута и гледаме олтара, където някога и двете сме стояли, с един и същ мъж до нас, и сме произнасяли клетви за вечна любов и вярност пред всичките ни приятели и роднини. — Елоуид, съжалявам, че ти причиних болка преди години и за начина, по който реагирах в кухнята ти.
— Недей, не е необходимо…
— Не, необходимо е. Ревнувах…
— От мен? Не говориш сериозно! Аз съм прецакана откачалка, която си изкарва прехраната, като прегръща известни личности през кръста със срязаните си ръце.
— Като стана дума за това, Рейф още ли е в музея?
— Да. Полицията още не го е арестувала. Колелата на правосъдието се въртят бавно. На този етап искат само теб и това означава, че всички, които се мислят за важни клечки, отчаяно искат да участват в благотворителната акция на КПТВ — включително аз.
— Мислиш ли, че ще можеш да ме заведеш при него?
Тя се обръща, поглежда ме и става. На красивото й лице засиява ослепителна усмивка.
— Да. — Изважда телефона си от чантата. — Ако аз не мога да те вкарам там, никой друг не може.
Стоим на вратата десетина минути. Елоуид говори с пиари и организатори на тържества и от време на време се обезсърчава. Времето лети, докато тя търси покана за най-горещото събитие в града през следващия час и нещо.
— Няма да стане — казвам.
— Хайде. — Елоуид се отправя към музея и аз тръгвам след нея, като бутам колелото на Джеси. — Прекарала съм живота си да печеля достъп до нощни клубове. Отвън винаги цари хаос. Предната врата наистина е най-добрият вход.
Дори тя спира, когато стигаме до музея. Тълпата е още по-голяма.
— Господи, невъзможно е!
— Няма нищо невъзможно. Ще опитаме от този ъгъл.
Навеждам глава, когато намираме страничен вход.
— Идвай! — вика Елоуид и се приближаваме до голяма остъклена врата, която обаче е заключена. Тя търси звънец и наднича през стъклото, за да види дали има някой от другата страна, а аз нервно оглеждам улицата. Елоуид изругава. — Ела отзад!
— Защо си толкова добра към мен?
— Гарантирам ти, че усилията ми няма да останат невъзнаградени. Ако те вкарам вътре, това ще бъде най-скандалният ми постинг в интернет.
— Давам ти разрешение да използваш каквото искаш от тази история, както намериш за добре. — Закачам веригата на велосипеда за перилата.
Елоуид ме хваща за ръката.
— Не мисля, че ми трябва разрешението ти.
Заобикаляме бариерата зад музея, прекосяваме малък оживен паркинг и се приближаваме до големи двойни врати. Елоуид закопчава най-горното копче на ризата си, изважда шнола от чантата си и прибира на кок косата си.
— Има деца и е денем… — Тя ме оглежда от главата до петите. — Радвам се, че не се опитвам да те вкарам в нощен клуб.
— Съжалявам. — Извръщам глава от полицейската кола, паркирана близо до входа. — Можеш ли да използваш журналистическия си пропуск?