Елоуид тръсва глава.
— Точно това няма да бъде позволено днес след онова, което стана публично достояние.
Дръпвам козирката на бейзболната шапка по-ниско над лицето си и тръгвам след нея към група хора. Тя си проправя път до телохранител, който изглежда като издялан от камък, и започва да обяснява на висок глас, че дъщеря й е вътре и е забравила епинефрин автоинжектора си. Той изважда телефон с бързината на ледник и пита за името на училището на дъщеря й. Елоуид започва да говори за алергии от фъстъци и сърцето ми се свива. Няма да стане. Стоя настрана, когато пристига микробус и задните врати се отварят. Очите на телохранителя се стрелкат между Елоуид и трийсетината шестгодишни малчугани, които се изсипват от микробуса. Той прави голяма крачка напред и вдига огромната си ръка да ги спре. Елоуид засилва емоционалността на монолога си за алергиите и слага ръка на гърдите му. Виковете на изтерзана жена с бейзболна шапка се извисяват над крясъците на децата от еднодневната екскурзия. Други двама възрастни хващат децата за ръка и ги задърпват напред, докато телохранителят разглежда голяма покана с емблема.
— Закъсняваме! — възкликва учителката и размахва ръце към вратата.
Телохранителят кима мълчаливо, но не отстъпва. Гласът на Елоуид се извисява.
Учителката се кара на някого. Телефон започва да звъни със силен, дрънчащ тон. Посягам и хващам малка кафява ръка на дете, което минава покрай мен, насочвайки се към вратите.
— Райън, престани да сваляш очилата на Томас! — вика тя.
Усмихвам се на момченцето с шарена клоунска шапка и заедно минаваме покрай телохранителя, докато Елоуид хлипа като любяща майка. Едната ми ръка е на остъклената врата, а другата държи хлапето.
— Тихо, деца, моля ви! Това е музей! — вика жена, докато аз правя една крачка и после втора и трета и паникьосаният глас на Елоуид утихва. Светлината се променя и аз пускам ръката, която държа. Бавно тръгвам към табелката за тоалетна, бутам люлеещата се врата и я чувам как се затваря зад мен. Вътре съм.
Измивам ръцете си и лицето си, приглаждам с влажни пръсти косата си и се опитвам да се успокоя, а после тръгвам по коридор с препарирани животни и скелети от двете страни. След няколко минути откривам къде е събитието на КПТВ. Би било трудно да бъде по-очевидно.
КПТВ са заели голямата централна зала и двеста деца се настаняват на определените им места и чакат речта. До стените на залата са подредени щандове, които привличат вниманието към благотворителната дейност и предлагат фризбита на деца и възрастни. Съзирам хартиена купчина от ярко оцветени шапки и човек, който щастливо ги раздава. Красиви жени, разнасящи подноси със значки и стикери, се смесват с тълпата. Сервитьори сноват с подноси с чаши шампанско за възрастните. Рейф стои издигнат над децата и персонала на малък преносим подиум и сякаш се рее като божество над гърчещия се килим от коси и шапки. Децата не му обръщат внимание и се кикотят и ахкат на гигантския скелет на динозавър, който се извисява над всички. Млади работници в тъмносини тениски и долнища на анцузи се навеждат и коленичат и допират пръст до устните си, за да направят знак на децата да мълчат. Зад тях и пред мен има бели мъже на средна възраст в костюми и жени в скъпи дрехи, които гледат прехласнато Рейф, докато изнася речта си. Те търсят знаци и се опитват да тълкуват реакции към вихрушката, която се върти в киберпространството. Словото му е за посланието, което отправя, и по същество. Той не се издава с нищо. Когато приключва, един пиар въодушевено повежда аплодисментите. Рейф се навежда, взима подиума и го пъха под мишницата си, а после жена с руса коса, сплетена на тънки плитки, му го отнема.
Децата се придвижват към зоната с динозаврите. Рейф се шегува с жената с плитките. Заобиколен е от твърде много хора и не мога да се доближа до него. Пазач от музея си проправя път през тълпата. Обръщам се и тръгвам обратно по пътя, по който дойдох. Не мислех, че последните двайсетина крачки ще бъдат най-трудното предизвикателство от всички. Заставам в коридора зад праисторически пищял и се мъча да реша дали да пресрещна Рейф в мъжката тоалетна, когато ме хващат в засада.
— Дай ми една основателна причина да не извикам веднага полицията — казва Рейф и не изглежда щастлив.
— Има още един видеозапис — отвръщам и бързо се насочвам към свод далеч от тълпата.
Той тръгва след мен, изважда телефона си и набира 999. На устните му играе горчива усмивка.
— Освен ако Лекс не каже от гроба, че съм го убил, нямаш нищо.