Пол виси на нещо, закачено на гардероба. Ръцете му са завързани зад гърба и на устата му е залепено тиксо. Върти се, опитвайки да се освободи. На врата му е увито дебело бяло въже с окъсани краища. Той рита към пода, който не може да достигне. Вижда ме и започва да стене силно. Очите му са изцъклени и умоляват.
Грабвам стола, качвам се на него и дърпам възела на врата му, но въжето е завързано стегнато и не помръдва. Косата му мирише на катран и пот — мирисът на страха. Оглеждам стаята, опитвайки се да намеря остри ръбове в ежедневни предмети. Грабвам снимка в рамка на децата, разбивам я на пода, взимам парче стъкло, предпазвайки ръката си с ръкава, и започвам да режа твърдите влакна на въжето над главата му. Съзнанието ми е абсолютно празно, докато влагам всичката си енергия в освобождаването на съпруга си. Когато въжето най-после е срязано, Пол пада на пода. Ивица кръв го проследява до вратата. Отлепям тиксото от устата му и той извиква от болка. Хиляди въпроси се надпреварват да излязат от устата ми:
— Как, за бога…
— Развържи ме. Бързо.
Китките му са подути от опъване и дърпане. Порязвам се със стъклото, докато се опитвам да прережа въжето, с което са завързани ръцете му.
— Какво се случи?
Пол си поема дълбоко дъх и пъшка. Трудно му е да говори.
— … удари по главата… — Той започва да се задушава при спомена за онова, което е преживял.
Докато се мъча да го успокоя, виждам синкава подутина на главата му и без да мисля, го прегръщам и казвам, че всичко ще бъде наред. Преди два часа мразех съпруга си с убийствена страст, но сега, след като е ранен и е в опасност, бих умряла за него.
— Кой направи това? Кой ти го направи?
Пол ме поглежда озадачено.
— Мислех, че си ти…
Толкова се изненадвам, че се втренчвам в него и в съзнанието ми се трупат още въпроси.
— Джери е мъртъв долу. Защо е тук?
— Джери? — Той гледа недоумяващо и се опитва да стане, но залита като говедо, болно от „луда крава“. Пол изглежда дезориентиран и вероятно има мозъчно сътресение. — Не си спомням…
— Кой друг беше тук, Пол? Мисли! Какво се случи? Порша беше ли тук?
Той се мръщи.
— Мисля, че… Днес ли беше?
Съпругът ми изобщо не изглежда добре.
— Ти ми изпрати съобщение преди около час. Помисли добре. Заведе ли децата на училище сутринта?
Очите му се фокусират.
— Приготвях децата. Дойде Порша да говорим за Лекс и каза, че те видяла, а после някой й се обади и й съобщи за видеото ти. Дойдохме тук да го гледаме. Тя трябваше да се бори за фирмата. Много се ядоса. Аз исках да говоря с Джон… — Гласът му заглъхва. Умът му превключва на скорост. — Не съм ти изпращал съобщение.
Нещо толкова сериозно не е наред, че страхът ми се засилва с всяка изминала секунда.
— Ти си стръв — изричам и осъзнавам, че съм я налапала.
Пол се мръщи. Вече се е свестил напълно.
— Какво прави Джери тук? — Той взима бухалката за крикет и поклаща глава.
Преди да му обясня, че трябва да се борим за живота си, звук, който чувствам почти физически, пронизва слуха ми. Разнася се писък.
— Пол, кажи ми, че децата не са тук…
Писъкът на Джош.
— Пол… — Гласът ми засяда в гърлото. Това е молба към Пол да ме освободи от този звук.
Викът въздейства на съпруга ми като електрически шок, който го стряска и го разсънва напълно. Той хуква навън и после по стълбите, прескачайки по две стъпала наведнъж.
— Джош! — Пол завива към площадката на втория етаж, преди аз да изкача половината стълби. — Джош? — Той отваря вратите. — Ава! Къде е Ава?
— Татко! Татко! Не мога да изляза! — Джош блъска с юмруци някъде на втория етаж.
— Кейт! Помогни ми, Кейт!
Джош не е в стаята си, но удря по квадратния капак на тавана над спалнята. Прътът, който отваря вратата и спуска сгъваемата стълба, го няма. Пол сумти от усилието да издърпа леглото за гости в средата на стаята.
— Ава там ли е? — викам на Джош.
— Мамо! Не, не е тук.
— Къде е Ава? — изкрещявам на Пол. Отчаянието ми, че няма да видя дъщеря си, не познава граници.
— Не знам — отговаря той и се мъчи да дръпне резето на капака на тавана. Главата на Джош се подава и Пол го поема в ръцете си. — Как се озова там?