— Мамо, какво правиш?
Не мога да погледна Джош. Знам, че нищо не трябва да ме разсейва от предстоящата задача и да отслаби решителността ми.
— Искам да стоиш в другия ъгъл на стаята. Разбираш ли?
Джош не отговаря.
Домъкваме леглото до прозореца. Пол заклещва крака под него и протяга ръце.
— Ще успееш, Филоси.
Усмихвам се едва-едва.
— Винаги съм била добър алпинист.
— Само стигни до вратата. Аз ще бъда от другата страна.
Кимам и прехвърлям крак през прозореца. Не поглеждам надолу. Навеждам се назад и прехвърлям и другия си крак. Пол избърсва ръце в панталоните си и аз хващам китката му. Той потреперва от болка, когато сграбчвам охлузената му от въжето ръка.
— Извинявай — промълвявам.
Пол поклаща глава, за да ми покаже, че няма значение. Усещам ужасяваща безтегловност под ходилата си. Пускам се от перваза, като неволно извиквам и сграбчвам другата му китка.
— Не поглеждай встрани — моля го.
Пол се втренчва в мен с големите си кафяви очи. От години се потапям в тези очи — в удоволствие, болка или екстаз. Ако падна или той ме изпусне, очите му ще бъдат последното нещо, което ще видя.
Хватката на Пол е като менгеме.
— Ще броя до три. На три се изтласкай от стената и аз ще те залюлея.
Стъпвам върху мократа стена.
— Едно.
Под прозореца долу е леглото на Джош, което трябва да омекоти падането ми, щом вляза там.
Две.
Обзема ме ужас, но преди да изкрещя на Пол да спре и да ме върне в стаята, той извиква: „Три!“. Стомахът ми се свива, когато той ме провесва по стената и ме залюлява във въздуха три етажа над земята. Между мен и смъртта е само первазът. Събирам колене и Пол пуска ръцете ми. Ако имах време, щях да се помоля на бога. Петите ми разбиват прозореца на стаята на Джош, но въодушевлението ми се превръща в паника, когато през прозореца влизат само коленете ми. Изкрещявам, докато падам назад и виждам канала наопаки. Размахвам крака и се закачам за дървото и останалите стъкла. Свивам се и съзирам през сълзи главата на Пол. Хващам се за перваза и напрягам всеки мускул на тялото си да се изправя. Задникът ми се изплъзва обратно през прозореца. Вратата на стаята се отваря и към мен се отправя Порша. Движи се бързо, но аз съм по-бърза. По гърба ми полазват тръпки. Най-после се вмъквам вътре и вдигам окървавените си ръце, за да се отбранявам. Тя държи тежка статуя на Буда в ръката си, грамадна като скала.
— С това ли уби Лекс? Смяташе да я оставиш тук, когато си тръгнеш, нали?
— Кейт. — Гласът й е спокоен дори в такъв момент. — Ти не разбираш, нали? — Порша ме дразни и ми се присмива, докато бавно се придвижва към мен. — Сега, след като всички актьори са на сцената, шоуто може да свърши. И мисля, че ще се съгласиш, Кейт, че шоуто беше страхотно.
Завладява ме истерична еуфория, когато осъзнавам, че съм оцеляла след прехвърлянето през прозореца. Отстъпвам встрани към бюрото на Джош. И без да гледам, знам, че в ъгъла има тухла с купчина стъклени топчета в улея. Трябва да карам Порша да говори. Тениската ми е залепнала за гърба.
— Защо? Защо го направи?
Пол вика отгоре. Миризмата на газ нахлува на талази.
— О, я стига! Не се прави на тъпа. Не се преструвай, че не разбираш мотивите ми. Трудно е да загубиш всичко, за което усилено си работила, нали, Кейт? Видеото ти го показва. Болката от провалящия се брак…
— Полицията знае, че ти си го направила.
Порша се усмихва.
— Те се хващат за сламки. Когато дойдат тук, ще открият, че ти си убила Джери в безуспешен опит за самозащита.
— Как го доведе тук?
— Не съм. Ти го доведе. Изпрати му съобщение сутринта и го примами да дойде тук с предложение, на което той не можеше да откаже. — Тя вижда объркването ми. — О, Пол не можеше да спре да говори за това. Гордостта в гласа му, че си открила Джери в Челтънхам, че той се е появил в телевизионното предаване, защото те е харесал, и че ти и той сте свързани, спомняш ли си? Трябваше да пазиш по-добре чантата си в дома на Джеси. Телефонът ти се подаваше отгоре.
Втрещена съм, но се опитвам да не го покажа. Имам работа с жена, чиито самозаблуди и находчивост са отвъд границите на онова, което съм мислила за възможно. Дори не съм забелязала липсата на телефона си.
— Къде е Ава?
— О, страданието по изчезнало дете. Сигурно е ужасно, като знам, че не можеш да плуваш.