Не мога да го достигна. Не умея да плувам и гребната лодка е завързана на отсрещния бряг до пътеката, където я закарах снощи и в пристъп на безсмислена злоба срязах въжето, което сега можеше да спаси дъщеря ми. Не мога да скоча във водата и да я спася, нито да я оставя и да отида да потърся помощ. Ще мине някоя яхта и ще преобърне куфара. Ава ще започне да се бори и куфарът ще потъне. Крещя на Пол и Джош и постепенно се парализирам от ужас. Ава е толкова близо и в същото време толкова далеч. Виковете ми свършват с хленчене и се мъча да се овладея. Хуквам към бараката с инструментите, взимам гребло и се навеждам над водата, но пак не мога да достигна куфара. Докато сипя ругатни, съзирам спасителния пояс от отсамната страна на яхтата. Разбира се! Не разсъждавам ясно, мислите ми са объркани и в момента логиката е непостижима за ума ми. Събличам якето си. Лягам по корем до „Мари-Роуз“ и се вглеждам във водата. Разстоянието е голямо, но трябва само да дръпна пояса, за да го откача. Моля се цамбурването да не преобърне куфара.
Водата е леденостудена. Момиченцето ми сигурно е премръзнало. Започвам да ритам с крака към куфара и хващам дръжката. Вцепенените ми ръце трудно щракват закопчалките. Капакът се открехва и през седемсантиметровата пролука виждам, че ме гледат бадемовокафявите очи на Ава, очите на баща й. Вдигам капака и куфарът започва да потъва. Ава се накланя към мен. На устата й има лепенка, но едва сега забелязвам, че ръцете й се завързани пред нея. Сграбчвам я с едната ръка през кръста, докато тя се бори и на безмълвното й лице е изписана паника, и забивам другия си лакът в гумения пояс. Да я задържа на повърхността на водата е много по-трудно, отколкото съм предполагала. Главата ми няколко пъти потъва под водата, докато двете ритаме и се изтласкваме.
— Сложи ръцете си върху пояса!
Плюя и ритам към брега. Движенията ми стават все по-бавни. Непоносимата болка в гърдите ми намалява. Водата е толкова студена, че аз съм като мотор, който се задъхва без гориво и скоро ще спре.
Ава не помръдва и не протестира. Грози я сериозна опасност да умре тук от студ и шок.
Не мога да се кача на яхтата. Страните й са като планини. Сменям посоката и се опитвам да се добера до брега. Нямам сили да извикам. Ава все още е неподвижна, главата й се свлича към водата и завързаните й ръце започват да се изплъзват от пояса.
— Не!
Опитвам се да я преобърна по гръб. Борбата ми се струва безкрайна. Не съм сигурна дали мога да го направя сама. Толкова сме близо до спасението.
— Дай ми я! — Джош се е навел от едната страна на „Мари-Роуз“ и е протегнал дългите си жилави ръце към сестра си.
С няколко последни ритника се приближавам до корпуса. Нямам сили да повдигна Ава. Лицето й изглежда восъчно и очите й са затворени. Джош допълзява по корем още по-напред и се навежда още по-надолу, и успява да хване въжето, с което са завързани ръцете на Ава, и започва да я изтегля към себе си. От неподвижното ми дете капе вода. Клепачите й потрепват и се отварят и виждам как краката й се прибират на яхтата.
— Тя ще бъде добре, мамо. Те са тук. — Джош настойчиво маха с ръка на някого в градината. — Тя трябва да се стопли! На четири години е! — вика той.
Джош изглежда толкова висок оттук. Момченцето ми расте и поема контрол. Стои с ръце на кръста, докато аз усещам как яхтата се разклаща от множество тежки стъпки и чувам безплътни и объркани гласове. Джош прилича на мъж. Прилича на баща си.
Секунда по-късно едър човек с фотоапарат на врата и татуировки на ръката се навежда, протяга ръце и ме изважда от канала.
— Студеничко е, а?
Той внимателно слага ръка на врата ми и аз се отпускам по гръб. Виждам други мъже с фотоапарати, които стоят наоколо и снимат. Пристига някакъв мършав тип и завива с покривката на дивана треперещото ми тяло. Глутницата репортери от улицата пред къщата ни, които някога бяха мъчители, сега са станали спасители.
— Страхотна работа, синко — казва на Джош едрият мъж. — Линейката идва, скъпа — обръща се той към мен.
Опитвам се да седна.
— Ава…
— Диша. Трябва да я затоплим. — Човекът наднича към нещо, а после отново ме поглежда и се усмихва. — Тя е под всички завивки, които намерихме в дома ви.
— Пол… Пол…
Той не ми позволява да се надигна.