Чувам стържене на хиляди крака на столове и пляскане на ръце като удряне на крила. Възгласите отекват глухо в ушите ми. Пол държи ръцете си протегнати и ме чака да се впримча в прегръдките му.
Съпругът ми е гаден лъжец.
Закована съм за пода. Единственото ми желание е да удрям Пол заради всеки липсващ час между раздялата му с Лекс и връщането му у дома. Но аз съм консервативна и държа на традициите. Няма да ме видите да клатя лодката. Кланицата чака, Пол маха с пръсти към мен. Имам чувството, че ще припадна. Кислородът в стаята сякаш свършва.
— Скъпа?
Насилвам се, засиявам с най-ослепителната си усмивка и навлизам в обятията му, спускайки резето на клетката на брака ни.
9.
Атмосферата в таксито по пътя за дома ни е ледена. Пол ме умолява да му кажа какъв е проблемът. Страхът ми издига стена срещу гнева, който е на път да прелее.
— Кажи ми какво точно се случи в понеделник през нощта — шепна, защото не искам шофьорът да чуе.
Пол завърта очи.
— Ходих на бар, стоях твърде дълго, съжалявам…
— В колко часа си тръгна Лекс?
Той ме поглежда изпитателно.
— Говорила си с него, така ли? Опитваш се да ме хванеш.
— Ти ми каза, че той е бил с теб през цялата нощ!
— Не съм казвал такова нещо!
— Тихо.
Пол се намръщва.
— Защо да говоря тихо?
— Е, къде беше?
— Обикалях сам с колата, влязох в няколко бара. Исках да бъда сам…
— Сам? — въпросът ми прозвуча отчаяно. Когато става дума за взаимоотношения, Пол се погрижва да се вкопчи за следващата лиана, преди да пусне предишната. Ако си спомням правилно, той не е бил сам от шестнайсетгодишен. Съпругът ми не признава понятието „твърде много покани“ или израза „прекалено много“. Когато ходи в командировка, чувам го по мобилния му телефон как организира вечеря за дванайсет души или пиене за няколко мъже. Кара два часа от хотела си само за да се срещне със стар приятел от училище. Ако полетът му се забави, Пол звъни непрекъснато и запълва досадното чакане с разговори с мен. Той не понася да бъде сам.
— Защо?
Повдига рамене.
— Понякога… Знам ли… Исках такава вечер.
— Любовница ли имаш?
— Кейт! Как можеш да ми задаваш такъв въпрос?
Нямам представа дали той лъже или не. Не мога да преценя и това ме отчайва. Винаги съм предполагала, че ще разбера по някой поглед, навик или забележка. Но сега съм на тъмно и търся пипнешком в мрака.
— Пол… наранил ли си някого? — Все още не мога да събера сили да произнеса думата, която той употреби.
Пол се свива на седалката.
— Какви ги говориш?
— Ти каза ужасни неща онази нощ…
— Бях пиян…
— Въпреки това се тревожа за теб.
— Не ми вярваш. — Той ме гледа внимателно. Изражението му е неразгадаемо.
— Куче… Не знам. Струва ми се странно. О, Пол, моля те, кажи ми истината…
— Чакай малко. — Шепне напрегнато: — Намекваш, че съм убил някого?
— Моля те, Пол, мога да ти помогна…
— Ти си луда, по дяволите!
— Повтаряше „Убих я“! — Аз съм на два-три сантиметра от лицето му. Гласът ми е тих и настойчив.
— Мислиш ли, че съм способен на това?
— Тихо. — Двамата поглеждаме към шофьора. — Имаше кръв по ръцете.
— Побъркала си се! — Пол изсъсква думите към мен. Устните му са почти притиснати до ухото ми.
Избухвам в сълзи — отдушник на насъбрали се гняв и стрес.
— О, боже, Пол, моля те, нека да ти помогна! Аз съм твоя съпруга. Можеш да ми кажеш всичко. — Хващам го за реверите и оглеждам лицето му за някакъв знак или улика.
Той ме отблъсква и поглежда през стъклото.
— Нищо не се е случило, Кейт. — Гласът му е безизразен и студен. В тона му долавям заплаха: — Зарежи тази тема. Скучна е.
Таксито спира пред дома ни. Преглъщам сълзите си и тръгваме сковано по алеята.