Таксито спира пред дома ни. Преглъщам сълзите си и тръгваме сковано по алеята.
10.
Сутринта Пол тръгва на работа, след като лепва суха целувка на бузата ми, и аз прекарвам деня, обзета от странни и обсебващи мисли. Отивам до училището да взема Ава и Джош и водя Джош на репетиция с музикалната група. Усмихвам се вяло на петдесетина майки и един татко и се радвам, че никой не се опитва да ме заговори. Днес от мен не може да бъде изтръгнат нито един звук.
— Хайде, Кейт, по-живо. Ава ще свири на маракаса днес, а Фийби може да вземе тамбурината. — Сара ме потупва по гърба с ироничен жест да побързам, докато вървим с дъщерите си по спортната площадка. Днес е денят за музика, следучилищно занимание за децата и оправдание за майките да клюкарстват и да се оплакват на горещи напитки в продължение на един час. Сара работи на половин ден като парламентарен изследовател и сменя една група деца с друга.
Никак не ми се ходи, но е трудно да откажа. Чувствам се като съборено от буря дърво, ако разбирате какво искам да кажа. Залепвам усмивка на лицето си, докато водим децата си по улицата. От напрежението получавам главоболие.
Десетина минути по-късно седя с кръстосани крака на пода на хол, където дванайсет деца удрят и блъскат различни музикални инструменти, без да правят опити да следват ритъма на енергичния испански китарист. От едната ми страна е Сара, а от другата — Касиди, която в жест на безкористна щедрост предостави дома си за този ежемесечен хаос. Бавно се премествам към килима, докато кучето на Бека, късокрако, саламесто животинче с много дълъг език, се мъчи да ме близне. Бека не е забелязала или не си прави труда да стори нещо. През повечето време тя е твърде уморена от началото на бременността си и само пъшка. Изтегнала се е на дивана и се опитва да се измъкне от въртящо се двегодишно дете. Пълното й име е Ребека, но тя изпуска първите две букви. Може би е прекалено уморена. Мрачно процеждам през зъби стихчета, докато сеансът свършва.
— Слава богу — прошепва Сара и протяга крака. — Изкупих вината си за деня.
Издавам звук, който показва, че знам как се чувства.
— Добре ли си? Изглеждаш малко отслабнала. — Оглежда ме критично. Готова е да ми предложи утеха и подкрепа.
Усмихвам се безучастно.
— Какво става, ако прегазиш куче? Има ли някаква процедура, която трябва да изпълниш?
Тя повдига рамене.
— Може би се обаждаш на Кралското дружество за превенция на жестокостта към животните?
Вниманието ни се насочва към Бека, която подскача възмутено:
— Да прегазиш куче? Молиш се на бога. Поне аз бих го направила, бих скърбила за Макси.
Поглеждам Сара, когато дълъг език, загрубял от „Педигри Чъм“, остъргва брадичката ми и едва не стига до устните ми. Време е да ставам.
— Защо питаш? — Сара издърпва пластмасова играчка от желязната като менгеме хватка на Фийби.
— Чух, че са намерили куче близо до паркинга край моста.
Бека изкривява лице в гримаса и отново се отпуска на възглавниците.
— Горкото дребосъче.
Взимаме музикални триъгълници и ксилофона и обсипваме с благодарности китариста. Но думите, които отчаяно искам да чуя: „Кучето беше на Еди-кого си“ не се изричат. В този малък, клюкарски квартал никой не е чул нищо.
Говорим за училище и за някакъв комитет, в който членува Сара. Тя споменава нещо за Министерския съвет и група за натиск.
— Белгийците трябваше да ти дадат Конго и ти щеше да свършиш по-добра работа от тях — отбелязвам.
Ава включва телевизора. Чувам тематичната мелодия на новините, докато дъщеря ми се измъква в коридора. Трябва да го изключа, но ме мързи да помръдна.
— Остави го — казва Сара. — Децата вече се забавляваха.
Гледаме скандал в правителството, придружен от крясъци на горния етаж, и после репортаж от Иран, от който чувам само половината, докато си вземаме довиждане с китариста и аз с благодарност приемам предложената ми чаша чай.
— Мамо! — Писъците на Ава ме изкарват в коридора. Тя се опитва да измъкне тротинетка от ръцете на друго дете. Когато се връщам в хола, на екрана показват снимка на усмихната блондинка, но след миг я закриват размахващите се крака на Макси, когото Бека взима. Зървам криминалисти в бели предпазни облекла и долавям думите на съседи, че жената е правела филми и е наръгана с нож…
Сара сменя канала. Нещо се изтръгва от гърлото ми. Грабвам дистанционното и трескаво натискам копчетата, но вече съм изгубила ценни секунди. Когато се връщам на първоначалния канал, репортажът е свършил. Изведнъж осъзнавам, че в стаята е тихо и пет майки седят неподвижно.