12.
Подозрителният ум е ужасяващо ясен. Пол се прибира от работа и дълго ме прегръща. Следобедът привършваше, докато новината за смъртта на Мелъди е скачала от бюро на бюро — горски пожар в сухи храсти. Казвам му, че съжалявам, и той ме притиска още по-силно до себе си. Неочаквани сълзи рукват от очите ми и Пол ме пуска едва когато Ава ни прекъсва. Той налива още две големи чаши вино, придърпва стол и се залавя с вечерята, която съм приготвила.
Храни се мълчаливо няколко минути.
— Вкусно е. Умирам от глад. Има ли още?
Кимам и му сипвам. Пол се навежда да вземе чаша вода. Забелязвам очертанията на телефона в джоба на панталоните му. Втренчвам се в него, сякаш имам рентгенови очи.
— Кажи ми нещо нормално, хубаво и… обикновено. Какво прави днес, мила?
Хрумва ми да отговоря: „Осъзнах, че може би си убил любовницата си“. Вместо това уклончиво повдигам рамене. В ранната вечер репетирах какво ще му кажа, но когато той влезе в къщата, онемях. Не се сещам дори за думи, с които да възнегодувам срещу него.
— Макс и Маркъс са били на тридневен купон.
Пол се усмихва.
— Това сигурно означава, че лятото идва. Поднови ли застраховката за пътуване?
Гледам го как омита всичко от чинията си, как избърсва устата си със салфетка и изчопля нещо под нокътя си. Той е приютен в безопасна, домашна територия. Вероятно ще обсъждаме какви ножици за подкастряне на жив плет ще купим или че лампата в хладилника е изгоряла — баналните, незаплашителни подробности, които укрепват връзката ни през годините. Харесвам този живот.
Всяка следваща стъпка, която предприема, ще означава драма, и трябва да съм абсолютно сигурна, затова слушам и наблюдавам. Проследявам го със слуха си, докато се движи из къщата. Пол чете приказка на Ава, а аз стоя в коридора под тях и слушам как скърцат дъските на пода. Той сяда на леглото й. Разказва на Джош за гладиаторите и обещава, че някой ден ще го заведе в Колизеума. Бъдещето. Не мога да си представя нищо, освен този момент, докато упорито търся улики и издайнически знаци. Преструваше ли се Пол на пиян онази вечер? Престори ли се, че припадна, и ако е така, защо? Чувам, че той отваря шкафа в стаята на Джош. Няма да намериш там онова, което търсиш, Пол.
Влизам да пожелая лека нощ на Ава, сядам на леглото й с картинка на Пепеляшка, навеждам се да я целуна, обгръща ме уханието й на току-що изпечена курабийка и нещо твърдо се забива в крака ми. Телефонът на Пол, който е паднал от джоба му, докато е чел „Балерина Анджелина“. Доверие. Предполагам, че това е обратното на подозрението. Необходими са години да се научиш да имаш доверие, Пол, и доверието може да бъде разрушено за миг — по-точно в момента, в който се строполи на пода в кухнята ни. Потта ми намокря метала, когато хващам телефона. Имаш ли ми доверие, Пол? Гася лампата на Ава и заставам в коридора. Сетивата ми са нащрек за разлика от онази ужасна нощ, когато започна всичко. Телевизорът е включен, не си на горния етаж.
Преглеждам четирийсет и седем съобщения от работата, семейството ти, приятелите ти, всеки сфери на живота ти. Намирам три от Мелъди, всичките изпратени в една и съща вечер.
„Моля те, обади ми се.“
— Ето, намерих телефона ти. Трябва повече да внимаваш с него.
Той изненадано отмества поглед от повторение на „Големият замисъл“.
— Къде беше?
— На леглото на Ава. — Хвърлям телефона на дивана.
Пол изсумтява и го пъха в джоба си. Гледаме как издигат остъклена сграда край езеро.
— Сега може да си построим къща точно каквато ни харесва.
Кимам предпазливо.
— Може да се преместим някъде извън града и да се махнем от всичко тук — добавя Пол.
Наблюдавам го.
— Ами работата ти?
Той сякаш се натъжава.
— Щом изтекат двете години и сделката бъде финализирана, вече няма да се налага да работя.
— Ами моята работа?
Пол се обръща изненадано към мен с широко отворени очи и се почесва по темето.
— Наистина ти харесва, а? — Кимам, а той се замисля за миг и после засиява с ослепителната си усмивка. — Ще основем нова фирма, само ти и аз, и ще измисляме нови телевизионни предавания, докато навън блеят овце. Ти ще работиш, а аз ще прекарвам повече време с теб и децата.
Може би има отворен прозорец или открехната врата, защото в този момент по гърба ми полазват ледени тръпки.