— Не, не. Настинала съм. — Лъжите ми се препъват една в друга в бързината си да изскочат от устата ми.
— Чакай малко. — Музиката отслабва. Джеси е излязла навън. — Какво става?
— Не бъди смешна. Всичко е наред. Изумителна новина.
— Знам. Това са едни от най-големите галерии в Ист Енд. Дават ми договор, можеш ли да повярваш? Вече няма да прося пари за платна.
Би трябвало да се смея заедно с нея и да чувствам как вълнението й ме заразява. За това е мечтала и работила неуморно двайсет години и е сервирала милиони водки със сок от червени боровинки и е бърсала изцапани с бира маси. Джеси е на прага на осъществяването на амбициите си и аз съм искала този момент за нея повече от петнайсет години, но сега се задушавам от отчаяние.
— Много се радвам за теб, Джеси, наистина. — Отново започвам да роня сълзи.
— Ти плачеш!
— Да, от вълнение. Годините на борба ти се отплатиха.
Тя се кикоти.
— Днес е най-щастливият ден в живота ми. — Гласът й започва да трепери. — Ти винаги си вярвала в мен, Кейт, и си ме подкрепяла. Искам да ти благодаря за това.
— Не е необходимо да ми благодариш. Знаех, че ще успееш. Ти работи много усилено. Никой не го заслужава повече от теб. — Вече и двете хлипаме.
— Познай какво друго се случи днес! Жененият каза, че ме обича! Беше тук да празнува с нас, но преди малко си тръгна…
Джеси продължава да говори, докато аз възприемам новините й. Щастлива съм заради нея, но в душата ми се таи ужас. Всичките й вълнуващи моменти предстоят, докато аз се боя, че моите вече са минали и не виждам откъде ще дойдат нови. Тя има нещо изцяло нейно, работа и кариера, посято единствено от нея самата и ще пожъне цялата слава. Моите постижения са само мои отражения, кратки проблясъци в децата ми или когато стоя, хванала Пол за ръката, на служебни тържества или сватби. Винаги съм мислила, че ще впрегна в каруцата си лъскавия бял жребец и съм намирала утеха в мисълта, че нямаше да постигна нещо по-добро. Джеси е права, наистина вярвам в нея. И въпреки всичките разочарования и лоши начала вярвах, че ще успее. Ами аз? Дали всичко, което мислех за добро и истинско, е лъжа? Повярвала ли съм на абсолютна измислица и изградила ли съм живота и щастието си върху измама?
Понякога, когато се чувствам потисната или отчаяна, си припомням как станахме гаджета с Пол. Собствената ми история е голяма утеха за мен. Изпълнена е със завои и обрати и зашеметяващият драматизъм на събирането ни накрая, все още има силата да ме накара да затая дъх.
Втората ни среща не беше като първата. Видях го случайно в кръчмата една вечер, когато бях излязла с Пъг и Джеси, и сърцето ми подскочи от радост. Спомням си, че проследих с поглед дълга и мускулеста ръка, която се протегна към бара за ресто, и видях повдигането на рамото му, когато той прибра парите в джоба си. Пол се изненада, когато ме видя, замисли се една-две секунди, за да си спомни откъде ме познава, и после ми отправи онази дръзка, сияйна усмивка. Беше понапълнял, което му отиваше, и все още със слънчев загар. Дрехите му демонстрираха успех. Изругах наум, че съм отишла на срещата с Джеси направо от игрището за софтбол, където играех с колеги (мисля, че няма да е хвалене, ако спомена, че бях най-добрият им стрелец, не защото бях най-силната, а защото се прицелвах най-далеч от защитниците или насочвах топката към жени, които се мотаеха около игрището, което означаваше, че никой от противниковия отбор не може да я хване) и бях по долнище на анцуг и без грим. Не изглеждах, нито се чувствах привлекателна.
— Виж ти! Момичето с велосипеда! Променила си се. — Той ме огледа одобрително. Беше станал по-смел и самоуверен. Успехът вече вършеше магията си.
— Мъжът с белия микробус! Виждам, че не си се променил. Мислех, че ще ме поздравиш със знака на победата. — Вдигнах два пръста и Пол се засмя. Пъг и Джеск зяпаха изумено.
— Кейти, нали? — Той докосна рамото ми. Беше запомнил името ми. След осем години. Усмивката ми стана по-широка.
Изцъках с език и поклатих глава с престорено обидено изражение.
— Не. Кейт.
Пол седна до мен и разказахме на приятелите ми историята как сме се запознали, сякаш вече бяхме двойка.
— Когато извади велосипеда ми от микробуса, той каза: „Спирай и ме потупвай по гърба понякога“.
— Боже! Надявам се, че репликите в разговора са се подобрили оттогава! — Пъг поклати глава, а Джеси се изкикоти.
Пол отвърна на удара:
— Ами тя беше със сламена шапка…