Миг по-късно Пол ме хвана за ръката и ме дръпна.
— Нали не го харесваш? — попита той. Очите му бяха тъмни и опасни.
— Харесвам го. — От месеци копнеех за нещо, което може би никога нямаше да имам, и сега беше моментът да накажа Пол.
Той ме сграбчи за лакътя и ме повлече през претъпкания дансинг към аварийния изход.
— Трябва да поговорим.
— За какво?
— Не си играй с мен.
— Ти си играеш. Женен си, по дяволите!
— Той не е подходящ за теб… — Гласът му постепенно заглъхна.
— Е, жалко, мамка му! — Започнах да го удрям. Мигът на откровението, за който се бях надявала и жадувала от месеци, ме вбеси. Пол се опитваше да хване ръцете ми.
— Слушай, идиотко! Филоси, моля те! — Пол беше много пиян.
— Какво? Да ми кажеш как искаш кейка и как го ядеш?
Беше ме притиснал до стената до аварийните стълби.
— Не върви. Бракът ми не върви.
— Тогава го оправи.
Той се изсмя горчиво.
— Не искам да го оправям. Защото съм влюбен в теб.
— Престани да ме объркваш! — Крещях и говорех несвързано, а той ме молеше. Изхвърчах през вратата на клуба и се озовах пред едно такси. Блъсна ме. Не лъжа. Така се свалихме с Пол. Е, беше повече, отколкото да ме повали на земята в тясна задна уличка такси, движещо се с осем километра в час. Олюлях се на обувките с високи платформи и си спомням как лежах на асфалта, а Пол викаше името ми. Настъпи голяма суматоха. Някой дори изпищя. Разплаках се от шока, когато дойде линейка. Наистина се сбъдна една от фантазиите ми. Прегледаха ме в спешното отделение. Хълбокът ми беше леко охлузен и това беше всичко.
— Приятелката ви е добре — каза лекарят и аз потръпнах. Знаех, че Пол се е втренчил в мен, но не можех да го погледна. Моментът беше твърде интимен.
Той ме закара вкъщи с такси и трябваше да се облегна на него, докато се качвахме по стълбите към апартамента ми. Часът беше четири сутринта. Не разговаряхме, докато с мъка се влачех към спалнята. Пол седна в края на леглото и опря лакти на коленете си. Отново започнах да роня сълзи, може би от болкоуспокояващите, които ми дадоха в болницата, не съм сигурна.
— Красива си, когато плачеш — сухо подхвърли той.
— Каква бъркотия. — Пол наведе глава пораженски. Съвестта му, изглежда, спечели монументална битка.
— Трябва да тръгвам. Ще ти донеса вода. — Той отиде в кухнята и го чух, че отваря бюфета и пуска крана. Беше ми много приятно присъствието му в апартамента ми, в моя живот и затаих дъх, за да доловя всяко движение. Гледах го как прекоси спалнята и се отправи към мен с чаша в ръка.
Филмът на спомените ми изскача от ролката, когато се отваря външната врата.
15.
Пол ме намира на дивана. Краката ми са свити. Той се втренчва в подпухналите ми очи и зачервеното ми лице. Струва ми се, че не съм го виждала от години, а не от сутринта.
— Къде беше? — проплаквам.
— Добре ли си? — Той сяда на стола, изритва обувките си под масичката за кафе и потърква чело. Не дочаква отговора ми и продължава: — Няма да повярваш какъв тежък ден имах…
— Звънях ти много пъти…
— Да, видях. Извинявай, мила, нямах нито един свободен миг. Кой би повярвал за Джери? Прегракнах да давам интервюта. Опитват се да застрелят вестоносеца…
— Къде беше!
— Не викай! Бях в офиса. Трябваше да изслушам крясъците на Рейф. Паникьосан е случилото се да не се отрази лошо на КПТВ и лично на него и изобщо не му пука за…
— Пол, полицията беше тук! — Ръката му спира да се движи по челото и не виждам лицето му. — Търсеха теб. Искаха да знаят къде си бил в понеделник вечерта.
Ръката му отново се отпуска на облегалката на стола и той се обръща и ме поглежда.
— Какво им каза?
Притискам възглавницата до корема си за защита.
— Те бяха тук заради убийство, Пол! Тук, в тази къща, седяха на дивана, задаваха въпроси…
— Държиш се истерично, Кейт. Успокой се! — Той отпуска ръка и се опитва да омаловажи думите ми.
— Да се успокоя? Убита е жена, която ти познаваш!
— Благодаря, че ми напомни, сякаш мога да забравя!
— Пол, какво се случи в понеделник? — Повишавам тон, защото гневът и паниката ми се смесват.
— Какво искаш да кажеш?
— Знаеш какво искам да кажа!
— Не съвсем, не съм сигурен.
— Не ми казваш къде си бил, нито какво си правил!