— Искам истината!
Пол все още стои до вратата и ме гледа.
— Мисля, че ти вече знаеш истината.
Външната врата се отваря и затваря. Пол излиза. Изкрещявам още по-силно и после преглъщам, защото осъзнавам, че от двете ни страни има съседи и горе спят невинни деца. По ръцете ми са залепнали влакна от кашмира. Прескачам масичката за кафе, грабвам шала и се мъча да го скъсам, дърпайки го с всичка сила. Използвам зъбите си и захапвам меката, ухаеща на чисто вълна. Езикът ми се покрива с влакна, които гъделичкат гърлото ми. Чувството за вина, гневът, страхът и пулсиращата ревност ми дават допълнителни сили. Пет минути по-късно следва нов изблик на сълзи и треперейки, се отпускам на килима в хола. Завърших вечерта така, както я бях започнала — сама.
16.
— Ще умра ли, ако падна там? — пита Джош, навеждайки се твърде много над перилата на яхтата, която плава на запад по Темза.
— Да. Дръпни се — отговарям и го хващам за ръката.
— Не се знае — обажда се Лекс. — Може да доплуваш до брега. Ще бъде забавно.
Увивам по-плътно ръце около Ава, която се е свила на коленете ми и мълчи, и я целувам по косата. Днес нямам сили да споря.
— Реката не е като басейн, Джош. Има течения, които те повличат надолу. Водата е много коварна — добавя Пол.
„Също като хората“ — мисля си, докато гледам кафявата вода, почти същия цвят като чая, с който ме събуди сутринта Пол. Беше сдържан, когато ми подаде вдигащата пара чаша и седна на ръба на леглото.
— По-добре ставай. Днес ще ходим в Хамптън Корт.
И ето ни в яхтата — семейство Форман, чичо Джон и Лекс. Играем си на щастливи семейства. Сара се обади в последния момент, че едно от децата й е болно. Двамата с Пол сме забележително учтиви един към друг — затишие след бурята.
— Не забравяй, че Лекс не е родител, Джош…
— Доколкото ми е известно!
— Затова не вижда рисковете като мен.
— Аз не се тревожа постоянно като майка ти — добавя той и заговорнически се навежда към Джош.
— Не е необходимо — отвръщам. — Ти нямаш моите отговорности.
— Не е вярно — възразява Лекс, става и бръква дълбоко в джобовете на панталоните си. — Имам фирма, която трябва да ръководя. И това е трудно, като да гледаш деца.
— Как мислиш, че ще се отрази това на фирмата? Възможно ли е да понесем щети? — пита Пол.
— Едно е сигурно — никой не работи, защото не говорят за нищо друго — отговаря Лекс.
Някой случаен наблюдател би ни помислил за странна група, докато кимаме едновременно и клатим глави в отказ да повярваме какво се е случило толкова близо до нас.
— Във вестниците пише, че може да е убийство, извършено от имитатор — отбелязва Джон.
Пол не изглежда убеден.
— Погрижихме се да не излъчваме подробности как Джери е убил съпругата си. Слава богу, за забавянето от две минути.
— Не казвам, че излъчваме подробности, но провери ли в интернет? Всичките отвратителни неща и детайли от съдебния процес са достъпни само с няколко щраквания на компютърната мишка.
— Ще трябва да оставим нещата да следват своя ход — казва Пол. — Хората са в шок, трябва да им дадем време. И аз съм шокиран! Вчера Астрид плака на рамото ми двайсетина минути.
— Тя вероятно дори не познава Мелъди! — презрително се изсмива Лекс.
— Полицията може да дойде в офиса и да разпита всички — добавя Джон.
Лекс пъшка.
— Пак отвличане на вниманието. — Той ме поглежда. — Не мога да повярвам, че са говорил с теб.
Кимам и изплювам косъм, който вятърът се опитва да вкара в устата ми.
— Не можах да им кажа много, защото съм виждала Мелъди само веднъж.
— Още не са идвали при мен — добавя Лекс.
— Трябва да се радваш. Беше ужасно. Карат те да се чувстваш виновен дори да си най-невинният човек на света. — Притискам Ава до себе си, втренчвам се в палубата и се чудя дали ще започне дълго мълчание.
— Предстоеше й страхотно бъдеще — казва Пол, потрепервайки. — Беше пълна с идеи. Сергей изпрати цветя на родителите й.
— Трябва да помислим за името на „Форуд“ — заявява Джон. — Мелъди познаваше Джери, защото работеше за предаването…
— Тревожиш се прекалено много. Препредават „Отвътре-навън“ по кабелните телевизии, толкова е сензационно! — Лекс говори през Джон, който сякаш не е там. — Това е страхотна реклама. Може да звучи грубо, но…