— Няма „може“, Лекс!
Той се нахвърля върху мен:
— Аха, разбирам. Кейти си мисли, че е над всичко това. Аз обаче работя адски усилено отдавна и ако направя толкова успешно предаване, че да пишат на първа страница на всеки вестник в страната, ще ми бъде достатъчно.
— Каквато и да е цената?
— Знаеш ли, Кейт, че продажбите на фокуснически комплекти са скочили с неколкостотин процента, откакто се излъчва „Отвътре-навън“? Това е силата на телевизията. Имитаторство!
— Мога да си помисля за жертва, която бих искала имитаторът да избере…
— Престанете и двамата! — Пол вдига ръка, призовавайки за примирие.
— Мамо, защо се карате? — пита Ава и гледа Лекс.
— Карат се двама души, когато не са съгласни за нещо — обяснява Лекс. — Но с майка ти всъщност си приличаме, само се изразяваме различно. Мисля, че аз съм малко по-откровен. — Той ми отправя най-хубавата си усмивка, а аз отговарям с иронична гримаса.
Ава се размърдва на коленете ми и отново лапва палеца си. Наистина ли съм като Лекс? Наблюдавам го как стои с гръб към капитанската каюта, сякаш иска да командва. Пол е свикнал с препирните ни, слуша ги от години. Пол и Лекс са странна двойка, но работят феноменално добре заедно. Първият им голям успех беше „Кой го е направил?“, вариант на риалити шоу, където публиката има думата за изхода от някоя престъпна драма, като гласува за различен край. Приходите донесоха парите за документалните филми и предаванията за престъпността, които бетонираха славата на фирмата като златна гъска. „Отвътре-навън“ е най-новото и най-противоречивото.
„Кой го е направил?“ даде възможност на Лекс гордо да заяви: „Мога да направя всичко да се случи в телевизията“. Той е силно мотивиран, маниак по успеха и иска да стигне до върха. Преценил ме е погрешно, изобщо не съм като него, но нямам желание да го поправям. Меката топлина на дъщеря ми на коленете ми ми напомня, че съм много по-голяма късметлийка в живота от сестра ми Линда или от горката ми майка, която още страда от несподелените си чувства към баща ми. Знам обаче, че Лекс не се интересува от това. Историите на загубеняци от провинцията са отегчителни за привилегированите. Не говоря дори с Пол за моето разбито и абсолютно обикновено семейство. Лекс размахва пръст, за да наблегне на думите си, а Пол е прехласнат. Откровено казано, богатството и профилът, за които Лекс жадува, ме плашат. Статуквото ми харесва, сигурността, че Пол е мой съпруг и че обича семейството си. Може би има нещо такова като прекалено голям успех, който прави хората нестабилни и ги променя. Представям си, че падам в студената и мръсна вода, а яхтата с Пол продължава и никой не чува писъците ми от бръмченето на мотора.
— Трепериш ли, мамо? — пита Ава.
Прегръщам я и се заслушвам в думите на Пол, който окуражава Лекс:
— Дръж публиката на твоя страна, прави каквото искат зрителите и ще преживеем кризата.
Лекс изсумтява.
— Стига да не е като „Кой го е направил?“ и някакви си нещастници да не определят изхода!
Джон отново се е прибрал в черупката си, докато Лекс и Пол продължават да разговарят. Той стои там, когато спираме до брега, и гледаше реката, докато пътувахме.
— Добре ли си? — питам.
— Как е работата, Кейт? Добре ли върви?
Кимам и Джон разрошва косата на Джош, за да не ме погледне. Джош се дръпва смутено от чичо си.
Бяхме запланували да си направим пикник, но когато Сара се обади, че няма да дойде, аз благодарно се възползвах от възможността и купих прескъпи сандвичи и кифли. Денят е студен и наоколо има малко хора. След като влачим децата из спалнята на Хенри VIII и търпим намеците на Лекс за венерическо заболяване (които за щастие Джош е твърде малък да разбере), излизаме в градината и стигаме до лабиринта.
Намираме пътя до центъра без особени затруднения и се връщаме по-бързо, отколкото очаквах. Ава е намусена, а Джош изглежда отегчен. Лабиринтът трябваше да бъде най-интересната част от семейната ни разходка, но е по-малък, отколкото се надявахме.
— Добре, а сега ще играем на криеница в лабиринта — казва Пол, за да внесе оживление. Децата не изглеждат въодушевени. — Хайде, намерете ме.
Той се скрива зад живия плет, а Джон и аз насърчаваме децата. Лекс се прави на призрак, докато се промъкваме по пътеката. Децата се кикотят и хукват напред. Джон подтичва след тях. Завивам по друга пътека и оставам сама. Вървя и се наслаждавам на тишината. Обгражда ме гъст жив плет от тисови дръвчета. Ивици яркозелен мъх сигнализират началото на сезона на растежа. Някъде далеч чувам писък. Спирам и се облягам на перилата. За пръв път за целия ден съм сама и се чувствам изтощена. Нощта беше бурна като зловеща мелодрама и съм твърде уморена, за да разсъждавам какво означава всичко това.