17.
През по-голямата част от почивните дни Пол дава интервюта и говори с Джон и Лекс по телефона. В понеделник сутринта бързо завеждам Джош и Ава на училище със студената експедитивност на отхвърлена жена. Бяха изпълнили желанието ми днес следобед да работя у дома, но само седя през компютъра и търся електронни улики. Струва ми се, че машината загрява часове, докато нетърпеливо барабаня с пръсти по масата. Искам да се отърва от потиснатото си настроение и да намеря нещо конкретно, най-малкото доказателство за любовна връзка. Всичко би било по-добро от ада на неизвестността, изпълнен с лъжливи обяснения.
Въвеждам служебния електронен адрес и паролата на Пол. Не за пръв път влизам в електронната му поща и никога не съм я смятала за негова лична територия, в която нахлувам без разрешение и нарушавам неписаните закони, които крепят брака ни. Червеният текст е досадно познат — грешна парола. След няколко опита се втренчвам в ужасяваща нова реалност — или не съм написала правилно буквите, или Пол е сменил паролата си. Седя неподвижно и разсъждавам какво означава това. Знам всички ежедневни детайли в живота на Пол. Не съм ги открила съзнателно, а неволно са се запечатали в паметта ми през годините ни заедно. Или съм го направила. Известен ми е пин кодът му, където се пази информацията за банковата му сметка, в коя фирма за таксита има сметка и какво пише в завещанието му. Сега обаче нямам достъп до електронната му поща, личното му общуване със света. А в момента много искам да вляза там, да прегледам получените, изпратените и изтритите съобщения. Изпитвам ненаситна мания да бъда там. Аз съм негова съпруга и това е мое право.
Разпервам ръце на бюрото и се мъча да се вкопча в дървото с връхчетата на пръстите си. Ноктите ми драскат по лакираната повърхност. Ще вляза, дори това да е последното нещо, което ще направя. Във филмите неизменно разбиват паролите. Написват името на кучето и готово. Аз обаче не съм във филм, това е реалност и съпругът ми ме е изолирал. Три часа по-късно все още съм тук. Не мога да вляза. Опитах всичко — логично и нелогично. Знам всичко за Пол, всеки шибан детайл в живота му, но не успях. Започнах логично, спокойно и методично. Моето име. Имената на децата. Други членове на семейството и после племенници, дядовци и баби. Написах училища и любимите му учители. Пробвах предишни адреси с номерата и без тях. Изброих стари и нови колеги, бившите му гаджета, футболния клуб, на който е привърженик, прякора му, името на костенурката му, когато е бил малък, къщата, в която е израснал (това беше игра, която играехме в кръчмата преди години, Еркюл Хамлий — посредствена порнозвезда), любимото му място за почивка, където се оженихме, мястото, където се е оженил за Елоуид, и, разбира се, Мелъди, със и без фамилното й име. Нищо. Написа заглавията на книгите на лавицата до компютъра, „Мари-Роуз“, любимата му обществена фигура, имената на марковите дрехи, които носи, и строителя, който използвахме последния път. Въведох предаванията, които е направил Пол, поредиците, за които е спечелил награди, и после хвърлих клавиатурата на пода, съборих чаша чай и изкрещях. Той си играе с мен. Обърква проклетия ми ум. В този момент мразя съпруга си. Мразя го повече, отколкото мислех, че е възможно.
Пол е арогантен и има причина да бъде такъв — ръководи голяма фирма, печели награди, има добро образование, лесно побеждава в спорове за абстрактни неща и може да възприема алтернативни възгледи само за развлечение. По-умен е от мен. Решава докрай кръстословиците и ме бие на всякакви игри — шах, очевидно, и „Монопол“ и направо ме размазва на „Скрабъл“. Последното много ме обижда. Боли ме всеки път, но се преструвам, че не е така. Когато слага последната плочка и записва окончателния резултат с късото моливче, което държим в кутията, той ме поглежда закачливо и казва: „За малко. Ако не беше взела онова «Д»… кой знае“. След това се засмива. Искам да изтрия усмивката от лицето му.
Отивам в тоалетната и се поуспокоявам, но оставям чая да капе на килима. В единия край на бюрото има листче с някакви служебни записки. Пробвам ги всичките. Нищо. Вглеждам се в разкривения почерк. Пол пише с главни букви. Винаги съм намирала това за странно. Може би мъжете са такива. Той вероятно не знае правописа. Бие ме на „Скрабъл“, но не пише правилно. Много е талантлив, но често ме пита: „Бележка“ с „ж“ ли се пише или с „ш“? Или „Именно“ с едно „н“ ли е или с две? Това е ахилесовата му пета. От лявата половина на мозъка ми се появява мисъл, тъй като напоследък доста често се върти в главата ми. Елоуид е сложно име. Чудя се колко време му е отнело да се научи да го пише. Преди да се усетя какво правя, написвам „Мелъди“, но отново получавам отказ. Пробвам „Мелоди“… пак нищо.