— О, Филоси, Филоси — казвам си и по лицето ми започват да се стичат сълзи. Написвам прякора си и изведнъж влизам в електронната му поща.
Избърсвам сълзите си с трепереща ръка. Постижението ми в разбиването на паролата не ме удовлетворява, а ме оставя с повече въпроси, отколкото отговори. Полагам усилия да се съсредоточа върху предстоящата работа. Съдържанието на кутията с получените съобщения е безинтересно. Няма писма от Мелъди, никакви дръзки шеги със сексуален контекст, които намекват за отдавна установена практика на редовно чукане, нито страстни послания от някоя млада, влюбена обожателка. Изтритите и изпратените съобщения са също така скучни. Чувствам се измамена след всичките си усилия и часове, които загубих. Ала изненадана ли съм? Мелъди е мъртва. Тя беше убита. Най-очевидното откровение с доказателства е имейлът. Изпитвам усещането, че съм пристигнала на купон, след като най-интересните гости са си тръгнали. При това положение е най-добре да се заловя с храната. Преглеждам всичко останало само защото съм прахосала прекалено много време да проникна вътре. Има няколко разменени писма с Лекс, който сякаш се мъчи да се сдобие с по-голям дял от фирмата. Типично за Лекс. Той е нарцис и мисли, че си заслужава. Има хладни, кратки съобщения от Порша с подробности за отговорностите и задълженията на КПТВ и предпазните стратегии, каквито и да са те. Тя винаги копира някой друг и никога не се подписва с общоприетите любезности, с които аз съм запозната. Толкова е заета с работата си, че отдавна е зарязала повърхностните неща. Има имейли от Сергей, който предлага да разчисти просрочените разходи на Пол; мръсен виц за групов секс от Астрид и покана за изложба от Джеси, пълна с удивителни. И после намирам размяна на писма с Джон, в които Пол пита дали телевизия „Форуд“ трябва да се защитава. Джон е прикрепил дълга статия за правата върху интелектуалната собственост. Проследявам тази нишка. Те се опитват да изяснят на кого е идеята за разлика от поръчаното или направеното предаване.
„Накарай я веднага да подпише договора“ — е написал Пол.
„Договорът е готов, но тя протака и чака правен съвет“ — отговаря Джон ден по-късно.
Датата е отпреди три седмици. Пол не е отговорил. Чувствам се обезпокоена, като виждам служебни разногласия, написани черно на бяло, но после очите ми се спират на нещо далеч по-интересно — съобщение от Елоуид.
„Предполагам, че си прав. Защо да не я поканя на обяд? Ще бъдеш ли доволен?“
Познатият тон ме дразни. Ще има серия блюда с мен като черешката на тортата. И после забелязвам, че няма имейли от мен. Нито един. Написала съм много съобщения на Пол, предимно с ангажименти за календара му. Понякога му пиша, че го обичам. След няколко изщраквания с компютърната мишка ги откривам в кошчето за боклук.
Спомням си за изложба, на която веднъж отидох с Джеси. Стоим пред една картина, а тълпата ни блъска отляво и отдясно. Тя протяга ръка с чаша бяло вино към платното.
— Тази ми е любимата.
Поглеждам незаинтересовано към не много добре нарисувани праскови и ананас в кичозна купа на мрачен черен фон.
— Тази? Шегуваш се.
— Много ми харесва.
— На мен ми прилича на досаден натюрморт.
— Виж колко тъмен е фонът. Отсъствията, празнотите правят интересна картината.
Поклащам глава.
— Не разбирам.
Двама японски студенти се приближават до платното и после отминават. Отново поглеждам картината. Изведнъж фонът е изскочил отпред, образувайки ефирен мотив от въртящи се и трептящи форми като красива черна дантела над картината, контрастиращ на релефните плодове и купата. Зрителната илюзия е изумителна.
— Да, наистина е хитро.
— Това е стар номер в изобразителното изкуство, но художникът го е направил по нов начин. Празнотите създават форми и мотиви като предметите — победоносно се усмихва Джеси. — А сега тази чаша е празна и трябва да се напълни — добавя тя и се обръща към бара.