19.
През нощта в офиса на Пол. Измъквам се в два след полунощ и безшумно затварям външната врата. Спалнята ни е в задната част на къщата и затова той не може да чуе, че колата потегля. Взимам служебните му ключове и паркирам в страничната уличка. Облечена съм в черно и в колана на панталоните ми е затъкнато фенерче. Знам кода на алармата, защото от време на време правя проучвания в кабинета му. Той може и да е по-умен от мен, но аз имам много по-добра памет за конкретни неща и не забравям.
Офисът му е в стара фабрика на калдъръмена улица и има големи прозорци с метални рамки и набразден дъсчен под. Човек си представя работници с мускулести ръце и силни рамене, които влачат тежки железа, за да ги закарат на богаташки адреси в града с коне, строени отпред. Бюрата, които Пол и Лекс са „изнамерили“ („купи ли“ придава изтъркана прозаичност на задачата, която особено Лекс чувства, че е надраснал), са от изоставена университетска библиотека и са поставени под огромни лампи, монтирани на високия таван. В ъгъла до кухнята има джага и хладилник с бира. Приемната е украсена с цветя и крещящи тапети с тръстики и водни птици и зад стилното писалище от четирийсетте години на миналия век обикновено седи някоя красавица. Това е място, където се чувстваш засрамен, ако не се забавляваш.
Набирам кода, отключвам вратата и се озовавам в пълния мрак вътре. Не смея да запаля лампите, затова насочвам фенерчето към пода и тръгвам пипнешком. Бюрото на Пол е в ъгъла, отчасти закрито от голямо растение с изящни листа. Той никога не е имал личен кабинет и това не е изненада: не понася да бъде сам, пък и телевизионното продуциране е открита работа, пред очите на всички. Сядам на стола му и изчаквам, докато очите ми свикнат с тъмнината. Идвала съм в кабинета му много пъти, за да се срещна с Пол, преди да отидем на някое събитие. Усещала съм погледи, които ме следят, и очи, които ме преценяват като жената на шефа. Често сядах на ръба на бюрото му и пиех бира, докато го чакам, въпреки че напоследък наблизо има две стари седалки от киносалон и ми се струва неуместно да не ги използвам.
Осветявам с фенерчето всеки предмет на бюрото. Придърпвам към себе си каталога с визитните картички (Сергей е толкова добър в работата си, че пази хартиено копие на контактите на Пол) и го отгръщам възможно най-близо до буквата „Г“ филмов съвет, цветарски магазин („Мейнард“), Форман, Кейт, Греъм, Мелъди. Последното картонче е написано собственоръчно от Пол. Каква ирония. Сложил е любовницата си до мен. Измъквам рязко картончето от ролката и го мушвам в сутиена си.
Издърпвам чекмеджетата на бюрото му и започвам да ровя сред писалките, телбодовете и договорите, написани на отличителната бледосиня фирмена хартия на телевизия „Форуд“. Когато Пол и Лекс започваха и бяха само двамата в малка стая, Пол питаше за мнението ми по-често, отколкото прави сега. Тогава дълго обсъждахме цвета на хартията на „Форуд“ и се колебаехме между кремава, светлосива или млечносиня. Последният цвят спечели.
„Не се разсейвай — казвам си — свърши работата.“ Искам да намеря онова, което Мелъди не е подписала. На бюрото има картичка от Джеси — една от картините й, подпряна на монитора на компютъра. Седя на служебния стол на Пол и краката ми едва достигат дъските на пода. От това място той вижда целия офис, господар на царството си, и наблюдава какво става на улицата отвън. Бюрото на Астрид е под прав ъгъл от неговото, в средата на стаята. Тя гледа към Лекс, за когото работи, но се вижда в профил оттук. До подноса с входящите съобщения има орхидея, „Бах Флауър Ремеди“ срещу стрес и тубичка скъп крем за ръце върху капачето. Чекмеджетата й са заключени. Астрид пази тайните на Лекс. Приемала ли е обажданията на Мелъди за Пол? Дали е притискала телефона до разкошните си гърди и е изричала беззвучно на Пол „Тя е“ и я е свързвала с многозначителен поглед?
Изведнъж се замислям за баща ми и Барбара, затворени в онази четвъртита административна сграда от шейсетте години на миналия век, когато утрините в понеделник са били по-приятни, отколкото би трябвало да бъдат, докато страстта им един към друг е започвала да измества майка ми и да нараства на фона на паркинга и шосето. Сега може и да имаме по-скъпи дрехи, по-модни интериори и по-качествени обеди, но динамиката на служебния живот остава упорито непроменена от едно поколение към следващото. Връзките се осъществяват по лаптопа, както преди е ставало по телекса. Неочаквано очите ми се пълнят със сълзи.