— Сама ли си? Сама ли си? — Той извръща лицето ми към пода и извива ръцете ми зад гърба. Много е болезнено и бих протестирала, ако можех да си поема дъх, но не съм в състояние да отговоря на заповедите му и не знам кой е мъжът. Пращящ радиопредавател заглушава думите му. Усещам студен метал на китките си. Човекът ме обръща и блесва с фенерче в очите ми. Все още не съм видяла лицето му.
— Как се казваш? — Стаята изведнъж замръзва за секунда в ярка светлина и виждам някаква жена, която застава над мъжа върху мен. След това отново настъпва мрак и след още една секунда светват всички лампи.
— Провери отзад! — Мъжът посочва и жената хуква към тоалетните. — Не можах да намеря проклетия електрически ключ за осветлението! — Той се изправя на колене, за да провери къде отива тя. — Нафукани архитекти! — добавя мъжът, а после се обръща към мен и строго казва: — Здравата си загазила.
Той ме дръпва грубо да стана и аз изохквам от болката в китките. Аз съм с белезници, а не Пол. За малко да кимна в съгласие с непознатия. Наистина здравата съм загазила.
Полицаят се казва сержант Иън Макензи и е ядосан. Изглеждаше напушен и развълнуван в офиса на Пол, сякаш това е всичко, което е искал от избраната от него професия — физическо почистване на улиците от крадци и закарване на отрепките в участъка с патрулната кола. Четири часа по-късно обаче онова, което е мислел за недвусмислено обвинение във влизане с взлом, се превръща в нещо съвсем друго. Манипулира го изумително хитър адвокат и аз правя всичко възможно да не отворя широко уста от страхопочитание пред необикновените му словесни и умствени способности. Адвокатът е девер Джон и в момента е и моят спасител. Когато Макензи ми разреши да се обадя по телефона, аз се втренчих недоумяващо в десетте цифри. Сетих се само за два номера — на майка ми (но веднага го отхвърлих) и на Пол. Въпреки че съм му ядосана, аз все още съм свързана с него. Гласът му не звучеше сънено, когато му се обадих, нито се изненада особено много, когато му казах, че са ме арестували. Може би вече нищо не може да го изненада.
— Остави на мен — каза той, сякаш бях клиент с въпрос за неуреден чек. Джон пристигна след четирийсет минути. Нощната работа очевидно му приляга, защото изглежда по-ведър и не толкова побелял, както на слънчева светлина. Във високото чело и волевата челюст за пръв път забелязвам гените, които той споделя с брат си. Макензи и аз го гледаме с интерес.
— Нека да изясним нещата. Госпожа Форман е използвала ключ, за да влезе в офиса, и е изключила алармата с кода, който знае — обяснява Джон, като гледа гневно ту Макензи, ту мен, сякаш сме малоумни. Кимам, както съм навела глава. Макензи раздразнено пъха ръце в джобовете си. — Не виждам доказателства за влизане с взлом.
— Обадиха ми се…
— Кой?
— Мъжът затвори, преди да разбера кой е. Каза, че се извършва обир.
— Благодарни сме на бдителните и съвестни граждани на обществото, но въз основа на наличните доказателства това е погрешно тълкуване на събитията.
Макензи изпъшква.
— Тя се криеше под бюрото в тъмното и имаше фенерче!
— Това не е изненадващо, като се има предвид, че някой е нахлул там посред нощ.
Полицаят цъка с език.
— Какви материали от офиса имаше в нея? — пита Джон.
— Няма защита и вие го знаете!
— Какво е взела от офиса?
— Нищо — след кратко мълчание отвръща Макензи.
Усещам визитната картичка на Мелъди под презрамката на сутиена си.
— Може ли да кажа…
— Не е необходимо да казваш нищо — рязко ме прекъсва Джон, който не иска да отмъкнат победата му.
Макензи ме гледа с неприкрита враждебност и аз не издържам на погледа му. Последния път, когато някой ме гледаше така, беше учител в училище. Винаги съм била на правилната страна и съм живяла без конфликти. Обичам да доставям удоволствие.
— Ще се обадя на съпруга ви. Да видим какво ще каже той. — Макензи излиза, затръшвайки вратата.
— Тук има камери, Кейт, в случай че не си разбрала. — Джон поглежда към тавана.
— И микрофони. — Той се усмихва, но аз знам какво ми казва. Запази хладнокръвие, ще се справим с проблема, когато излезем оттук.
— Какво ще стане сега?
— Ще чакаме. В полицейските участъци се чака много. — Джон бръква в джоба си да си потърси дъвка. — Сега е много по-трудно за всички, след като забраниха пушенето.