Взимам си дъвка от малкото пакетче.
Макензи се връща след малко и отново вперва в мен нетрепващия си поглед.
— Той каза, че страдате от безсъние и често правите нещо посред нощ, и че вероятно сте забутала нещо, което ви трябва, и сте се чудили къде сте го оставили в офиса последния път, когато сте ходили там. — Гласът му е ироничен. Той сигурно не вярва на нито една дума от това. — Всичко е много удобно, госпожо Форман, и неоспоримо, а?
— Ако нямате какво обвинение да предявите към тази жена, трябва да я освободите. — Джон отмества назад стола си — сигнал, че разпитът е свършил.
Макензи изважда ръце от джобовете си и нервно свива и отпуска пръсти. Не съм сигурна кого иска да удари — мен или Джон. Вероятно и двамата. Много от съучениците ми бяха деца на полицаи. Спомням си бащите им като строги и иронични, също като Макензи, и с гласове, които можеха изведнъж да станат много силни, ако се осмеляхме да докоснем стереоуредба в хола или да разгледаме любимата колекция от плочи. Той ме мрази.
Джон стои до мен, докато подписвам куп документи на много високо гише, и взима фенерчето ми, ключовете на колата и мобилния телефон. Излизаме от участъка заедно точно на разсъмване.
— Не знаех, че се занимаваш с криминални случаи.
— Случаят е особен. Искаме да се знае колкото е възможно по-малко.
— Ние?
Джон ме преценява със сивите си очи. Лицето му не издава нищо.
— Пол, аз, фирмата. — Той изважда пакет цигари и запалва. За миг се изненадва, когато взимам цигарата от пръстите му и дърпам дълбоко, но после запалва друга за себе си.
— Това означава ли, че винаги правиш каквото Пол иска? — Сега, след като съм навън, ме обзема срам и язвителността ми към Джон е начин да се опитам да се предпазя. — Защо винаги играеш по свирката му?
Той свива пръсти и се вглежда в ноктите си. Цигарата му сочи нагоре. Мръщи се.
— Така ли мислиш, че правя?
Джон винаги отговаря на въпросите с въпроси или изобщо не отговаря. Това ме дразни. Втренчвам се изпитателно в девера си. Невъзможно е да свържа онова, което съм видяла, и онова, което съм чувала за него. Той е девет години по-голям от Пол, от друго поколение е. Беше адвокат на рекламна агенция. Забавлявал най-важните си клиенти в Лос Анджелис и прекарал трийсет и шест часа завързан гол до басейна на хотела, където били отседнали. Гмурнал се, ударил главата си и бил закаран в спешното отделение. Когато се съвзел, първо попитал дали са спечелили бизнеса. Не съм виждала тази легендарна негова страна. Образът на Джон, който стои и крещи на плажа Венис Бийч и фамилните бижута на Форман се люлеят, а гостите на хотела се хвърлят да се скрият, ми е съвсем чужд. Не обичам да съм център на вниманието и не жадувам да привличам всички погледи в стаята.
— Какво ти каза Пол, когато ти се обади?
— Кейт се е превъзбудила прекалено много.
Или Кейт се доближава до истината. Представям си успокояващия разговор на Пол Макензи. Пол ме спаси от обвинение във влизане с взлом. Прикри ме, както аз прикрих него. Обединени сме за пред външния свят, но разединени отвътре.
— Какво търсеше, Кейт? — Джон е хвърлил фаса си в канала и стои пред мен.
Широкото му, мускулесто рамо потрепва, но гласът му е тих и спокоен.
— Когато бяхме в лабиринта, ти и Пол говорехте за нещо, което Мелъди не е подписала. Искам да знам какво е.
Той се мръщи.
— Влязла си заради това? Наистина си се превъзбудила прекалено много. — Вижда каменното ми изражение и се смилява. — Тя не подписа договора с „Време за престъпление“. — Джон вдига ръце, за да спре въпросите ми. — Знам, че предаването върви от няколко месеца. Британският вариант не беше предмет на спор, а продажбата на европейски страни… — Гласът му заглъхва. — Звучи необичайно, но се случва. Технически сега „Форуд“ е свободна да продаде идеята навсякъде. Смущаващо е, защото прилича на мотив и не оставя добър вкус в устата. — Той изважда пухче от джоба си, сякаш е отвратен от себе си. — Защо не попита Пол?
— Той имаше ли връзка с Мелъди?
Лицето му веднага се преобразява. Оживява се. Вена на слепоочието му започва да пулсира.
— Мислиш, че Пол е убил Мелъди?
Понечвам да отговоря, но вратата на участъка се отваря и отвътре изскача Макензи, обвит в облак от отчаяние и гняв. Джон и аз забързваме зад ъгъла.
— Отговаряш на въпросите с въпроси. — Продължавам да вървя, без да довършим разговора.