Джери маха слънчевите си очила. Сега ирландските му очи се усмихват и настроението му отново се променя рязко. Той вдига чашата си за наздравица, обръща се и махва с ръка към вълнуващото се, изпотено простолюдие.
— Колко би заложила на това?
28.
Остатъкът от деня премина в серия от проверки за предсказуемостта на Джери. Дадох му двайсет лири за още бира и се уговорихме да се срещнем след час на същото място, където го оставих. Купих мобилен телефон с предплатена карта от Челтънхам, заредих го с пари, програмирах служебния си номер и номера на Ливи и на „Време за престъпление“ и се върнах в шатрата за бира. Влизам вътре и ме посрещат радостни възгласи. Джери забавлява част от тълпата с фокуси с карти. Много е добър. Ирландското му бърборене е в съвършен унисон с ловкостта на ръцете му. На пода пред него има шапка и монетите вътре изграждат малка пирамида.
— Ето една млада дама, която днес очевидно има късмет. — Той прави някакъв трик с колода карти близо до лицето ми. — Избери си карта… — Джери не довършва изречението си. Поглежда над рамото ми и бързо грабва шапката. Охраната се приближава до шатрата. — Време е да тръгвам.
Измъкваме се заедно. Монетите в шапката му подрънкват.
— Мисля, че хората тук трябва да харчат пари, а не да печелят.
— Вярно е — отвръща Джери. Не изглежда притеснен, че се е наложило да престане да изкарва пари. — Имам достатъчно, за да заложа четирийсет и пет към едно на 315. Името й е Кристално ясна. Сигурен съм, че ще ми донесе късмет.
— Моля те, ела в предаването — казвам и му давам телефона. Той не отговаря. Оставям го да върти пръстена на ръката си и се питам откъде го има.
Във влака за Лондон се обаждам на Ливи, за да й съобщя за успеха си. Тя ме сваля на земята.
— Да видим дали ще дойде! Трябваше да направиш интервюто там, на място! Защо не възложих задачата на Мат? — мърмори Ливи. — Искам те в Улидж веднага.
— Улидж?
— Обади се една приятелка на Мелъди. Имала стари видеозаписи на Мелъди, която играе фокусник на сцена. Може да ни послужат.
— Не може ли да изпратим някого с мотоциклет?
— Няма да стане. Тя ще ги даде само лично на някого и този човек си ти.
Потискам въздишката си. Улидж е на километри от пътя ми, на другия край на Лондон, далеч от дома ми. Задачата не ми се струва важна. Нараненото ми слепоочие пулсира в мълчалив протест.
— Никой не твърди, че работата в телевизията е бляскава, Кейт! Отивай! Тя е вкъщи тази вечер.
Отпускам се на седалката във влака и си мисля лоши неща за шефката си. Влакът спира на Падингтън. Проверявам по телефона резултатите от конните надбягвания в Челтънхам. Кристално ясна е паднала на третото препятствие в три часа и петнайсет минути.
Отнема ми часове да изпълня задачата. Приятелката е бъбрива и дрънка глупости, докато ми пуска видеозаписите. С Мелъди играли заедно в училищна пиеса, когато били петнайсетгодишни. Кадрите не са с добро качество, нито достатъчно интересни, за да се използват, и аз излизам от къщата без лентата. Вече отчаяно искам да се прибера у дома.
Пол ми се обажда, докато вървя по непознатите улици в този край на Югоизточен Лондон.
— Как се чувстваш?
— Ужасно. — Това е меко казано. Имам пулсиращо главоболие и ми се вие свят. През целия ден съм изяла само един сандвич във влака. Храната тежи като цимент в стомаха ми и се тревожа, че може да излезе обратно по пътя, по който е влязла. — Пратиха ме за зелен хайвер.
Пол издава състрадателни звуци.
— Трябва да се върнеш у дома и да си починеш. Аз съм в Улидж на пристана за фериботи.
— Какво правиш чак там?
— Имах работа. Маркъс гледа децата. Трябва да си в леглото, имаш сериозен шок.
Благодаря му и се замъквам до пристана за фериботи. Раната ми блъска в черепа в същия ритъм, с който чантата ми се удря в хълбока. Може би решението да не ходя в болница беше необмислено и прибързано. Пристигам и виждам Пол, който се е подпрял на перилата. Той ме прегръща и взима обемистата ми чанта.
— Не трябваше да ходиш на работа днес. Не си добре.
Облягам се на рамото му, но той ме хваща за ръцете и се усмихва.