— Но само каква работа си свършила с Джери! Защо не ми каза, че ще го търсиш?
Опитвам се да повдигна рамене безразлично, но се радвам на одобрението му.
— Не знаех дали ще го намеря.
— Ливи е смаяна.
— Нима? Не звучеше така по телефона.
— Я стига! Знаеш каква е Ливи. Няма да го каже, но го мисли.
— Предполагам, че си прав.
— Но, Кейт, мисля, че е важно в бъдеще да не правиш такива неща, без да ми кажеш. Може да е опасно. Не искам да ти се случи нищо лошо.
Намръщвам се. Раната ми пулсира. Готова съм да призная поражението си.
— Да, прав си. Къде е колата?
Пол кима към другия бряг на реката.
— Ей там. Ще трябва да вървим пеша.
— Не може ли да вземем ферибота? — Грохнала съм от умора и искам да седна.
— Фериботът спира да плава в осем. Хайде, другият бряг се вижда. — Той ме хваща под ръка и се отправяме към кръглата тухлена сграда, където е входът на тунела в Улидж. Пол тръгва надолу по стълбите.
— Може ли да слезем с асансьора? — питам и натискам бутона. Краката ми са натежали като олово.
— Виж. Не работи. — Пол сочи бележка, залепена на стената. — Хайде, къде отиде авантюризмът ти?
Тръгвам след него, тъй като съм свикнала Пол да взима добри решения и съм твърде изтощена, за да измисля нещо друго, въпреки че поглеждам ръждясалите перила и слизам, без да се държа за тях. Спускаме се по тясното, извито стълбище. Главата ми се замайва и забавям крачка. Пол се скрива от погледа ми. Пътят надолу изглежда дълъг. Мирише на лошо.
— Пол? — Той не отговаря и не чувам стъпките му по металните стъпала. — Пол?
Забързвам надолу след него и сякаш в отговор на признанието ми, че се страхувам, косъмчетата на врата ми настръхват. Изпъшквам и се спъвам. Обръщам се, очаквайки нещо ужасно, но там няма никого.
„Стълбището има сто стъпала“ — пише горе. Извървяла съм може би шейсетина, малко повече от половината. Искам да се върна, да пътувам мъчителните километри до дома си с влак и автобус и да изляза на смразяващия въздух, но сънливата топлина на колата е наблизо и мога да спя като дете, докато Пол ме кара към удобствата на дома ни. Хващам се за перилата, движа крака, колкото мога по-бързо като боксьор с въже за скачане и хуквам надолу по стълбите. Има опасност да падна и ще бъде лошо, ако го направя, но страхът се е загнездил в главата ми. Профучавам покрай последния завой и спирам задъхана.
Пол стои до шахтата на асансьора. Изглежда сериозен. Държи чантата ми в извивката на лакътя си и синята папка на Мелъди се подава отгоре. Нямах време да направя нищо с нея, но той може би я е видял и е разбрал откъде е.
— Имаш ли да ми кажеш нещо, Кейт? — пита, докато се опитвам да си поема дъх. — Защото не ми е приятно да си мисля, че имаме тайни един от друг. — Премества ръце и чантата ми изшумолява. Ъгълът на картонената папка стърчи от кожата като платно в бурно море. Не съм в състояние да отговоря. Очите му са студени, докато се гледаме мълчаливо. — Да вървим.
Обръщам се и преглъщам слюнката, която се е образувала твърде бързо в устата ми. Тунел със слабо и примигващо осветление води встрани и надолу на голямо разстояние, а после отново се издига и е невъзможно да се види краят му. Перспективата играе номера и пътят отпред изглежда все по-малък и тесен с всяка измината крачка. Латентната ми клаустрофобия свива стомаха ми. Сами сме. Живея в Лондон повече от половината си живот. Мама не го разбира и го нарича „страшно, мръсно място“, но аз го обичам. Това е най-анонимният град в света. Където и да отидеш, има тълпи — удобството и прикритието на чужденците. Никога не съм се страхувала — забележително постижение за такъв голям град, защото никога не съм била сама. Но тук долу в тази гробница сме само Пол и аз. Никой няма да чуе писъците ми. Никой „с всичкия си“ (както би се изразила майка ми) не би дошъл тук в девет и половина вечерта.
Пол тръгва и вървим сковано един до друг.
— Мисля, че Темза започва някъде тук.
Отново преглъщам. Слизаме все по-надолу. Асфалтовата пътека се спуска под малък ъгъл.
— Чудя се колко ли тежи водата над нас.
— Може ли да говорим за нещо друго? — питам.
Той го прави нарочно, опитва се да ме уплаши.
Всеки си има ахилесова пета и моята е водата. Не мога да плувам. Това е едно от уменията в живота, което така и не овладях, като свиренето на някой инструмент или умението да готвя. Водата ме ужасява и удавянето е най-страшната смърт, която мога да си представя. От дете сънувам кошмари, че се опитвам да надбягам цунами, тогава ги наричаха приливни вълни, и историите за водовъртежи ме разплакват. Пол знае всичко това, но пак се опитва да подръпне оръфаните краища на душевното ми равновесие.