— И аз мисля така. — О’Шей оглежда прозорците на кухнята, безразлична към разнебитените им ключалки и липсата на една. Тя работи в свят, където вярата в логичното няма да те спаси или предпази от злобата и насилието. — Наистина ще трябва да е луд. Няма да го искате в дома ви при децата…
— Никой на тази улица не е бил обиран най-малко от двайсет години. Имате ли цигара?
О’Шей свива устни.
— Отказах ги преди пет години. — Тя проявява милост към мен. — Бен, би ли дал цигара на госпожа Форман?
— Разбира се. — Той изважда пакет и ми го дава. Докосването до цигарата ми действа успокояващо. О’Шей се втренчва в мен. Подлага ме на емоционален тест. Запитвам се колко ли хора са се провалили на този тест през годините.
— Откъде ви е нараняването? — Тя посочва насиненото ми слепоочие.
— Лекс блъсна колата. Бях вътре.
— Кога се случи това?
— Преди две вечери. Беше много ядосан.
— Знаем ли за случая? — троснато казва О’Шей на Самюълс, който поклаща глава и се намръщва. — Бил е ядосан? Защо?
— Мислеше, че е набеден за убийството на Мелъди.
— Кой го е набедил?
— Пол, Джон, аз, всичките. Говореше несвързано. Вероятно беше пиян.
— А вие мислите ли, че е набеден?
Дръпвам дълбоко от цигарата.
— Лекс е разглезен. Когато нещата не вървят така, както той иска, обвинява другите.
— Защо Пол е убил Мелъди?
— Не знам дали я е убил. Не съм казала, че я е убил! Просто не разбирам историята с кучето… Вече не знам на какво да вярвам и на кого да имам доверие… — Започвам да гриза ноктите си. Тялото ми се изпълва с безпокойство заедно с цигарения дим. Отново си спомням думите на Лекс по време на лудешкото ни пътуване. Непрекъснато обвиняват невинни хора. Да не дава Господ да греша.
Двамата се втренчват в мен.
— Съпругът ви има ли любовница?
— Не знам.
— Изкажете предположение. Другите го правят.
— Не знам!
— Изневерявал ли е в миналото?
— Не и с мен.
О’Шей повдига учудено вежди.
— Пол беше женен. — Навеждам глава. — Тогава се влюбихме.
Тя мълчи и усещам, че Самюълс изпитва удоволствие от неудобството ми.
— Къщата ви е прекрасна, Кейт. Имате завиден начин на живот. Съпругът ви има ли някакви парични проблеми, финансови затруднения?
— Не.
— Откъде знаете?
— Виждам банковите извлечения. Имаме обща сметка.
— Какво се случи, че ви накара да промените историята си, Кейт?
Поглеждам избуяващата градина, която се оживява с настъпването на пролетта. Виждам червения покрив на къщата на Ава Уенди.
— Чували ли сте за „ефекта на ореола“?
— Не.
— Социолозите използват този термин. Ако някой е особено привлекателен физически, ние останалите погрешно предполагаме, че и всичките му други черти са привлекателни. Мислим, че този човек е по-принципен от обикновените на вид хора, по-добър приятел и по-честен. Необикновената му красота ни прави слепи за недостатъците му. Предполагам, че известните хора, актьорите и манекените предизвикват такава реакция в хората. — Съзирам чорапите на Пол върху кухненския плот. Единият още е издут във формата на крака му. Дори краката на съпруга ми са красиви. — Вече не мога да преценявам сама. Искам някой друг да го потвърди или отрече.
— Искате да кажете, че Пол го е направил, но повечето хора мислят, че не е той?
— Казвам, че не знам. Искам да знам истината. Това е единственото ми желание.
— Но защо променихте решението си?
Смачквам цигарата в чиния, пълна с трохи.
— Лекс и аз често не сме на едно и също мнение, но онази нощ го съжалих. Ако не го е направил той… Защото не мога да гледам децата си в очите, ако се съмнявам, и защото…
— Какво, госпожо Форман?
Каня се да кажа, че се страхувам за живота си, но осъзнавам как ще се изтълкува това. Казах достатъчно.
— Нищо.
О’Шей притиска папка до гърдите си, както човек държи бебе, и аз се запитвам дали кариерата е нейното дете.
— Какво ще стане сега?
— Колегите ще останат тук през по-голямата част от деня. Може да се наложи да се подпишете за някои неща, които ще вземем. — Тя става.
— Къде отивате?