— Може ли да минаваме по този път всеки ден, мамо? — пита Ава, пищейки, докато лодката се клати. Измъкваме се през градината, канала и алеята от другата страна. Събудих Маркъс, като удрях по „Мари-Роуз“ и го помолих да ни закара на другия бряг. Той любезно предложи да гребе с лодката по десетте метра вода. Стискам страните на лодката докато кокалчетата на пръстите ми побеляват. Взимаме чантите с учебниците и кутиите с обяда и аз прегръщам Маркъс. Щастлива съм, че оставих репортера да чака навън на студа пред предната ни врата.
— Ще бъдеш ли тук довечера? Може да се наложи да се върнем по същия път.
— Единият от нас вероятно ще бъде тук. Ще дойда да ви взема, за да не дърпаш лодката с въжето с децата и багажа. Но няма да можем да го правим дълго, защото заминаваме на ски в Австрия.
Позволявам си да си представя приятната картина как Макс и Маркъс карат ски, докато гледам тъмния канал.
— Маркъс, боя се, че полицията ще дойде тук утре, вероятно с водолази. Ще претърсват канала. Съжалявам, ако ще ви безпокоят.
Той се усмихва. Зъбите му биха накарали Том Круз да се тюхка за металокерамиката си. Помага ни да слезем на брега.
— Може да побъбрим за екипировката. Обичам да се гмуркам. Ще ги държа под око.
— Благодаря ти за разбирането.
Маркъс прави нещо изненадващо — протяга ръце и ме прегръща. Спонтанният му жест на съпричастност предизвиква сълзи в очите ми. Дълго стоя вкопчена в него. Гърдите му са по-твърди от тези на съпруга ми.
Когато се разделяме, лицата на децата ми са като на бухали.
Докато минаваме през училищната порта, долавям шушукане. Виждам допрени една до друга глави и ръце, вдигнати пред устата. Хора, които не познавам, ме поглеждат и после се втренчват някъде покрай мен. Предполагам, че това означава да си известен. Ние официално сме семейство в беда. Сара слага ръка на рамото ми и поздравява децата.
— Ще ви взема след училище, нали? — пита ги тя и те кимат, а после ми прошепва: — Има ли репортери пред дома ти?
— Да. Маркъс ни докара с лодката през канала.
— Чудесно. Не забравяй, че всичко това няма да продължи дълго, Кейт. Някога работех за народен представител, когото арестуваха за подкуп. Три дни пред кабинета и дома му имаше трийсетина души и после изведнъж се изпариха. Няма дори да си спомниш името му, ако ти го кажа.
— Не съм сигурна дали това ме кара да се чувствам по-добре.
Сара ме притиска до себе си.
— Съжалявам, но не мога да направя нищо повече.
— Благодаря. Ще дойда да взема децата след работа.
— Добре.
Докато изляза от игрището, вече съм превключила на работен режим. Движа се с подновена целенасоченост по пистата с препятствия от бебешки колички, прощъпалници, тротинетки и засмени майки, когато усещам пръсти, които стискат ръката ми. Елоуид. Отърсвам се от тях, сякаш са паяк, който пъпли по палтото ми.
— Знаех, че това ще бъде единственият начин да те хвана, и предполагам, че няма да направиш сцена тук. — Тя ме улавя под ръка и се усмихва снизходително на момченце, която се блъска в коляното й.
Елоуид е права — човек не изпуска нервите си в училище, особено ако си майка в беда, и тръгваме заедно, пародия на стари приятелки.
— Отивам на работа, затова ме остави на мира.
— Само след като чуеш какво ще ти кажа.
Хуквам по стъпалата на метростанцията, но тя ме догонва.
— Не съм била в дома ти. Защо си толкова убедена, че съм била там, за бога?
Изсумтявам, докато прокарвам билета си през автомата.
— Да речем, че съм наблюдателна. Оставила си визитка.
Елоуид ме гледа недоумяващо.
— Чаени чаши и лъжичка — обяснявам. Съзнавам колко абсурдно звучат думите ми, докато ги изричам, и изведнъж започвам да се съмнявам дали не съм си въобразила всичко.
— Чаени чаши?
Качвам се във влакчето и намирам свободно място. Елоуид сяда до мен.
— Начинът, по който ги беше поставила. Разбрах, че си била ти.
— Учената, трезвомислеща Кейт ме блъсна на масата заради някакви чаени чаши?