— Ти пък какво знаеш! — Сприхава съм и твърдоглава, за да прикрия съмненията си, и твърде късно осъзнавам, че тя вероятно го е разбрала веднага. Елоуид получава откази от знаменитости всеки ден в живота си и моите лъжи са не по-малко прозрачни.
Тя сигурно ме е съжалила, защото не настоява да говорим повече на тази тема.
— Знам, че Пол не е направил това на лицето ти. — Двете се обръщаме една към друга. — Виждаш ли? Знам. И не е убил Мелъди. — Елоуид ме гледа с интересните си очи. Сложила си е тъмносин шал, който подчертава цвета на ирисите й и те блестят във виолетово. Тя оправя модната маркова чанта на рамото си — несъмнено безплатна придобивка от работата й — и аз мигновено пожелавам чантата. Като я гледам на нея, ми се струва, че животът ще бъде по-лъскав, ако чантата е преметната на моето рамо.
— За теб е лесно да се правиш на героиня и да виждаш миналото в черно и бяло и розово. Не трябва да мислиш за обърканите противоречия и компромисите на един осемгодишен брак, нито за деца.
— Колкото и да си убедена във вината му, грешиш.
Повдигам раздразнено рамене. Убедеността й е трогателна и аз изпитвам нещо подобно на срам. Елоуид е по-добра и по-вярна приятелка на Пол, отколкото съм аз. Поглеждам я крадешком. Тя е чиста и ухае великолепно. Докосвам насиненото си лице и забелязвам, че мъжът срещу нас не може да откъсне очи от нея. Поглежда я с благоговение, размърдва се неспокойно на мястото си, гледа я как кръстосва крака и проследява ръката й, когато тя се почесва по прасеца.
Фантазиите на случайния пътник за красивата жена в метрото не включват разрязванията на ръката й.
— Защо се самонараняваш? — питам тихо.
Тя изчаква няколко мига.
— Предполагам, че това е начин да поддържам контрол. Страдах от булимия, когато бях тийнейджърка. — Тя върти малкия си, изящен глезен.
— Пол знаеше ли?
Елоуид изглежда шокирана:
— Разбира се! Той беше мой съпруг.
Преглъщам. Пол не ми е казал. Запазил е тайните й дори и след развода. Срамът ми се засилва.
Хрумва ми нещо:
— Правеше ли го, когато всички купонясвахме заедно?
Тя скръства ръце и се хваща за лактите, сякаш се опитва да се защити.
— Най-вече тогава.
— Не знаех. Съжалявам.
Елоуид сменя темата:
— Защо мислиш, че Пол я е убил?
Разказвам й тихо какво се случи онази нощ.
— Той беше много разстроен и съкрушен.
Тя седи невъзмутимо и кима. Не ме поглежда. В мълчанието й има нещо, което много искам да разгадая.
— Какво?
Елоуид не обръща внимание на въпроса и ме гледа изпод дългите си мигли, докато раменете ни се докосват от движението на влакчето.
— Знаеш ли, ти си необикновена.
— Сигурна съм, че ще ми кажеш защо. — Подготвям се за претенциозно определение на хипарската й интуиция.
— Готова си да повярваш, че съпругът ти е убил някого. Не се страхуваш да разследваш мотивите на най-близките си хора. Повярвай ми, губиш си времето в телевизията.
Мъжът срещу нас се олюлява, когато влакчето спира на метростанция. Елоуид не забелязва погледите му, докато той слиза.
— А ти защо си толкова сигурна, че Пол е невинен?
Виждам, че мъжът поглежда Елоуид за последен път през прозореца и после влакчето се гмурва в тунела. Мисля, че тя изобщо не разбра за присъствието му.
— Не знам какво се е случило, онази нощ — прошепва тя. — Не мога да обясня кръвта. Но съкрушен… Виждала съм го такъв. Два пъти.
— Кога?
Поглежда ме с поразителните си очи.
— Мислиш, че не забелязах мъжа, който ме гледаше, нали? — Тя се обляга назад, разочарована, че е права. — Не ме подценявай, Кейт, най-вече ти. Пол често споменава колко си схватлива и че виждаш неща, които другите пропускат. Но към мен си сляпа заради случилото се в миналото. Помисли си как мога да ти помогна.
— Кога беше такъв?
Елоуид не отговаря веднага.
— Когато имаше любовница. — Тя не се опитва да ме докосне, нито да ме утеши или да се престори, че може да ме накара да се почувствам по-добре. — И това не го правеше по-малко човек, нито ме караше да го обичам по-малко. Не мога да ти кажа какво се е случило в гората онази нощ, но съм убедена, че Пол не е бил там. Той не е убил Мелъди, Кейт. Ще се боря с теб — или срещу теб, за да докажа, че Пол е невинен.