Джордж отново завърта молива по начин, който би трябвало да е майсторски, но го изпуска. Моливът пада на масата и се търкулва към мен. Съзнавам колко трудни са фокусите и колко много упражнения са необходими, за да постигнеш идеалната ловкост на ръката си. Джордж не се е упражнявал достатъчно.
— Не, не, остани. Но не трябва да биеш на очи.
— Благодаря.
Джордж не споменава защо мисли, че един изследовател може да бие на очи.
— А сега, за предаването довечера…
— Видяхте ли уебсайта на Лекс? — прекъсва го Мат. — Вижте. — Пръстите му политат по клавишите на лаптопа и той го обръща към останалите. — Трафикът му се е увеличил с четиристотин процента от вчера. Превръща се в истински феномен. Засега са заложени два и половина милиона лири. Може би има начин да се възползваме от това, за да рекламираме предаването…
— Или да го имитираме, когато провеждаме кампании? — добавя Шаина.
Джордж се оживява.
— Ето, това е силата на телевизията и интернет. Предаването ще бъде сензационно. — Той се обръща към редактора на уебсайта и лицето му помръква. — Трябва да се съберем на съвещание веднага щом ни излъчат. — Устата му се отваря и затваря като на риба.
Ливи сяда на стола си, наслаждавайки се на скандала.
— Да се надяваме, че няма да арестуват повече хора от нас, преди да ни излъчат в ефир довечера.
Всички измърморваме съгласието си и се разпръсваме, за да извършим последните приготовления за предаването.
Половин час по-късно се обажда Сергей, който отчаяно търси Лекс.
— Никъде не мога да го намеря. Корабът е без капитан, така да се каже. Служителите се нуждаят от въодушевяващи речи, носят се безумни слухове и се опасявам, че хората ще започнат да дърдорят пред пресата, ако той не се появи.
— Звъня ли у тях?
Сергей въздъхва, сякаш наистина съм малоумна, каквато се чувствам.
— В дома му, на мобилния телефон, във фитнес залата, при майка му, в любимите му ресторанти, в уебсайта му, по електронната поща. Няма го никъде.
Тази работа не ми харесва. Казвам му да провери в болниците, защото може би катастрофата на магистралата е имала забавен ефект.
— Блъснал се е с колата заедно с теб?
— Дълга история.
— Умея да чакам.
— Някой друг път. На работа съм.
Сергей затваря безутешен и аз се обаждам на Джон, който за мое учудване отговаря.
— Боже мой, къде е Пол?
— Още е в участъка. Отпрати ме. Каза, че не се нуждае от мен.
— Това разумно ли е?
— Не, но настояваше, а ти знаеш какъв е, когато е в това настроение.
— Ще му предявят ли обвинение?
— Чакат резултатите от анализа на кръвта върху шала. Ако не дойдат до един-два часа, ще трябва да го освободят.
— Лошо ли се държаха с него?
Джон издава странен звук.
— Става дума за убийство, Кейт, а не за вандализъм върху църковна стена.
— Съжалявам. — Сменям темата: — Говори ли с Лекс? Никой не знае къде е.
— Така ли? На какво си играе? — Той започва да се безпокои.
— Ако не освободят Пол, мисля, че Лекс трябва да го замести утре.
— Ще го потърся. — Чува се шум, докато Джон рови нещо. — Репортерите оставиха ли те на мира?
— Не съвсем.
— Как са децата?
— Не много добре. — Обзема ме чувство за вина, когато казвам това.
— Грижи се за тях, Кейт.
Благодаря му, но не знам за какво.
33.
Следобед най-сетне получавам съобщение от Пол, в което пише, че са го пуснали и се прибира вкъщи. Обзема ме отчаяно желание да го видя. Задържаха го заради мен, сега е на свобода и си искам съпруга обратно. Пресрещам Ливи, която приглажда косата си с мокрите си ръце, докато излиза от тоалетната.
— Трябва да си отида вкъщи.
Тя оправя влажните кичури.
— Освободили ли са го?
— Да. — Чакам изобличителната реч, дежурната лекция, че поставям семейството си пред предаването, но не я чувам.
— Тръгвай. — Ливи изглежда доволна.
— Ще се реванширам, обещавам.
Тя ми се усмихва мило.
— Нали знаеш, че всички мъже са негодници? — Ливи ме потупва по гърба.
Хващам такси за вкъщи и карам шофьора да спре до пътеката покрай канала.