— За бога!
— Тя е изпълнителен директор на една от най-големите фирми в Обединеното кралство…
— Знам!
— Не сте много щастлива от новината, нали, Кейт?
— Той не е споменавал за това, по дяволите!
— Мислите ли, че Пол крие много тайни от вас? А крие ли други жени? Например бившата си съпруга отпреди осем години? Това ядосва ли ви, Кейт? Влудява ли ви? — Тя отмества очи. — Вбеси ли ви връзката му с Мелъди? Достатъчно силно ли ревнувахте, за да я убиете?
Издавам подигравателен звук и подскачам, когато Самюълс удря с юмрук по масата.
— Губиш ни времето! Той не само я чукал, но и е щял да ви зареже заради нея, нали? Намерил е музиката с Мелъди, така да се каже, нали, Кейт? Щели са да направят нещо повече от телевизия заедно!
Седя върху ръцете си и щипя краката си.
— Искам да ви питам нещо, Кейт. Кой работи по-малко и се забавлява повече от един богат телевизионен изпълнителен директор? Отговор — съпругата му! Щели сте да загубите парите и общественото си положение заради една млада красавица и затова сте я убили.
— Не съм убила никого!
— Защо проникнахте с взлом в офиса на съпруга си? — пита О’Шей.
Адвокатът ми се съживява и прави онова, за което му се плаща.
— Доколкото ми е известно, онази вечер не се е случило точно това. Госпожа Форман е използвала ключа на съпруга си, за да влезе там.
О’Шей перифразира въпроса си:
— Какво търсехте там посред нощ? Какво толкова важно имаше, че не можеше да почака до сутринта?
— Търсех доказателство, което да подкрепи или да обори подозренията ми. Не мислите ли, че отчаяно искам всичко това да не е вярно? И наистина намерих разни неща! Открих доказателство за непристойно поведение от страна на Лекс, което евентуално ще му попречи да получи последното плащане от продажбата, финансовото уреждане на въпроса с Мелъди за идеите й изобщо не е изяснено. Всичко е объркано и това ми се стори подозрително.
О’Шей размахва ръка, сякаш суши лак на ноктите си.
— Знаем всичко за финансите на „Форуд“ и приноса на Мелъди. Тази следа не е интересна.
Самюълс тръгва да обикаля стаята, която обаче е толкова малка, че след две крачки трябва да се обърне.
— Това е безсмислено отклоняване от темата. Започнете да говорите, Кейт. Дайте ни нещо или ще бъдете обвинена в убийство. След двайсет и пет години ще направят предаване в „Отвътре-навън“ за вас, но дъщеря ви няма да иска да го гледа! На колко години е сега? На четири? Няма да ви помни. Ще се наложи да гледа снимки, за да разбере коя сте, при положение че баща й позволи да ги запази. Ще има нова майка и вероятно нови братя и сестри, защото мъж като Пол не може да остане дълго сам, нали?
— Престанете!
— Ревнували сте го от Мелъди, но представяте ли си как ще живеете, като знаете, че Пол е с друга жена и вашите деца!
— Стига! — изкрещявам, когато започвам да осъзнавам в каква дълбока яма се намирам.
— Мисля, че клиентката ми се нуждае от почивка. Разпитът е много напрегнат — казва адвокатът.
Самюълс се навежда над О’Шей и се извисява застрашително над мен, като се подпира на масата с голямата си ръка.
— Не забравяйте, Кейт, че когато се върнете в килията и погледнете четирите стени, и ако наистина не сте я убили, тогава съпругът ви яко ви е натопил. Затова помислете си, Кейт. — Самюълс почуква с показалец слепоочието си, надвесва се още по-близо над мен и прошепва: — Помислете си добре.
— Важно е да направим почивка — настоява адвокатът ми.
О’Шей подрежда папките си на купчина и приглажда краищата им. Имам чувството, че тя не е напълно убедена в методите за разпит на Самюълс.
— Не мислете, че борбата е вие или той — добавя О’Шей. Столът й изскърцва по линолеума. — Може да установя, че и двамата сте виновни. — Тя се обръща към касетофона. — Часът е дванайсет и двайсет и две минути. Разпитът приключва. — О’Шей се навежда, натиска бутона за изключване и се изправя.
— Кажете ми само едно — моля я. — Намерихте ли следи от кръвта й в умивалника ни?
Тя се обръща и ме поглежда, докато отваря вратата.
— Не, но не ни трябва кръвта й в умивалника ви. Вече разполагаме с достатъчно улики, за да ви предявим обвинение.
Напрежението от неизвестността най-после се разсейва. Пол го е направил. Той е. Кръвта по шала е на Мелъди. Безпристрастното, неопровержимо доказателство сочи към Пол. Отказвам затворническата помия и гриза нокти, за да заменя желанието си да запаля цигара. Припомням си всяка стъпка от намирането му в кухнята в онази съдбовна нощ. Представям си го как се усмихва обезоръжаващо. Той много добре умее да създава атмосфера, да убеждава хората да направят каквото иска и да манипулира тълпата и полицията. Естествено, че Порша се е съгласила да му осигури алиби. Кошмарът носи още повече безплатна реклама и слава за „Отвътре-навън“ и издига профила на телевизия „Форуд“ на безпрецедентно ниво. Кой амбициозен човек би устоял на малко взаимни услуги? Една дребна лъжа тук и друга по-голяма там може да създадат нови съюзи, по-мощни, отколкото мога да си представя. Всичко е игра, ако си на печелившата страна, също като играта „Убийство с намигане“. Прегазените на булеварда към победата нямат значение. Пол е планирал всичко идеално. Може би съм намерила моя пръв гениален престъпник. Той изигра мен, Лекс и Порша. Не остави незащитен фланг и недовършена работа.