И все пак… Едно време си изкарвах прехраната, като задавах въпроси, за да получа неочаквани резултати. Попитай нещо различно и ще ти дадат различен отговор. Ами кучето? Кучето не се вместваше в картинката, а гениалният престъпник се погрижва да има обяснение за всичко. Какво си пропуснал, Пол? Какво да използвам, за да се спася?
Адвокатът идва при мен по моя молба. Той е слаб мъж с очила и дълги бакенбарди, които дращят, когато ги почеше. Полицията ми го предложи и аз приех въодушевено като гост на сватба, поканен да избира между пиле и сьомга. Джон дойде да ме представлява, но аз го отпратих. Той е покварен от Пол и е на страната на брат си. Затова служебният защитник Тео с дращещото лице и аз сме срещу целия свят.
— Имат ли достатъчно улики, за да ме обвинят?
— Да, но горят от желание да подсилят обвинението. Свързването на доказателствата с вас не е ясно, както им се иска. Вашата ДНК не е върху ножа, а шал може да сте носили вие или съпругът ви. Проверяват колата ви, но щом досега не са открили нищо, мисля, че е чиста.
— Внезапното алиби на Пол изглежда подозрително, нали?
Тео се поклаща на износените си черни обувки.
— Работата ми тук е да представлявам вас, госпожо Форман. Мисля, че не ми помага, ако разсъждавам по други въпроси.
— Името ми е Кейт. Престани да ме наричаш Форман.
Той кима и издува червендалестите си бузи.
— Току-що чух разговор в коридора. — Тео млъква и аз вдигам глава. — Изглежда, има разцепление в редиците. О’Шей не е сто процента убедена, че знаят истинската история…
— Не е!
— Но тя е самотен глас в пустиня. Натискът да ти предявят обвинение ще се засилва.
— Къде вижда разминавания О’Шей?
— Боя се, че не знам. Те ще поискат да те задържат до утре, но повикаха някъде О’Шей. Е, ще се видим сутринта.
Сядам на синтетичното одеяло на леглото в килията. Не искам да видя Тео, а децата си.
— Може ли да ми донесеш чаша чай и „Сникърс“? — питам и Тео спира и се почесва. — Хайде, видях автомата в коридора. — Той кима и след няколко минути изпълнява желанието ми.
Изобщо не заспивам. Гледам на тавана стрелката, сочеща към Мека. На курса по методи на разпит научих, че първото, което следователят трябва да направи, е да накара заподозреният да престане да повтаря, че е невинен. Колкото повече го казва, толкова повече се убеждава в това и става по-трудно да се изтръгнат самопризнания. Аз си го повтарям толкова често, че се превръща в мантра. Повтарям си го в случай, че започна да се колебая, защото доказателствата срещу мен се трупат като сняг на планински склон и съм на път да ме затрупа лавина. Порша е осигурила алиби на Пол. Пол, ти си нагласил всичко. Спомням си какво ми каза веднъж. Изискват се едни и същи усилия независимо дали за нещо малко или нещо голямо.
Ти се прицели колкото е възможно най-високо. Замислям се за снимката ми с шала. Пол е планирал всичко много отдавна. Докосвам стената от бетонни блокове и прокарвам длан по зърнестата грапавост. Някой е надраскал: „Да ти го начукам“. Не бих се изразила по-добре. Не разбирам защо Пол би ме натопил. Допълнителните пари не са достатъчен мотив, защото го познавам отлично, но не виждам какво пропускам. Трябва да говоря с Лекс, да задам правилните въпроси и да получа правилните отговори. Трябва да се измъкна оттук. Прокарвам пръсти по носа и брадичката си. Ако изляза оттук, тогава сме ти или аз, Пол.
36.
Сигурно е настъпило утрото, защото О’Шей стои пред килията, която е отключена.