38.
Джеси маха веригите на металната врата на ателието си и се бори с катинара в сумрака.
— Знам, че е досадно, но онзи ден обраха магазина малко по-нататък по улицата.
— Мислех, че с това се приключи през деветдесетте години на миналия век.
— Очевидно се е появило отново заради рецесията. Не съм сигурна дали някой крадец ще реши, че си струва да съсипе хола заради една от картините на Джеси, но си замълчавам. Тя е тук и това е най-важното — единственото, което има значение. Трябва ми малко пространство, за да помисля какво да правя. Не мога да се прибера у дома, колкото и отчаяно да искам да видя децата. Полицията ще ме арестува като главен заподозрян за убийството на Лекс.
— Как си? Изглади ли нещата с Пол?
Втренчвам се недоумяващо в нея. Джеси почуква с пръст по слепоочието си и тръгваме нагоре по стълбите към ателието й.
— Забрави ли, Кейт? Ти мислиш, че той има любовница.
Времето сякаш, се е свило и аз съм преминала през необятни пространства, без да мигна. Любовница. Колко странно звучи това и колко далеч отидохме. Джеси беше заета с творческите си истории, неинформирана и нищо несъзнаваща като наскоро пристигнала имигрантка чистачка. Влизаме в ателието й и аз се тръшвам на изпръскана с боя училищна скамейка до газов радиатор.
— Между другото, имам делова среща след половин час. Знам, че е късничко, но тя не можа да ме вмести в програмата си в друго време. Затова, ако искаш, изчезни през това време, а после можем да отидем да пийнем нещо.
— Лекс е убит.
Тя спира да се движи, както държи платно в ръцете си.
— Преди малко открих трупа му. Полицията ще помисли, че съм го убила аз. Те вече мислят, че съм убила Мелъди.
На лицето на Джеси се появява изражението, което познавам най-добре — широко отворена уста от недоумение.
— Същият метод е използван и за двамата… — Млъквам, защото осъзнавам, че ще трябва да започна отначало.
Очите на Джеси мигат и веждите й танцуват нагоре-надолу, докато се опитва да проумее онова, което чува.
— Защо? — Тя се разгневява. — Защо са убили Лекс?
— Не знам. Сигурно е открил нещо.
— Какво е открил, Кейт? Мисли!
— Не знам. — Изучавам крехките нокти на пръстите на Джеси, които стискат платното. Остри са като бръснарски ножчета, изсушени от терпентин и студени ателиета и издраскани от художническата работа. Ръцете говорят много за човека. Ноктите на Мелъди бяха къси, електриковосини и в контраст с роклята й. Ръцете на Пол са топли и меки, свикнали да тракат по компютърната клавиатура.
— Нещо важно, заради което си е струвало да го убият.
Джеси подпира платното на стената, изтрива длани в изцапаните си с боя панталони и се хваща за коленете, сякаш да се предпази от онова, което чува.
— Мислиш ли, че го е направил Пол?
Разплаквам се от безнадеждността на положението.
— Не знам, но как да мисля друго! Порша е осигурила алиби на Пол…
— Порша Уедъръл?
— Същата.
— Деловата ми среща е с нея. Ще се опитаме да намерим решение на проблема с поръчката на Рейф Спенсър. Не му харесва.
— Така ли?
— Настоява да види портрета, а аз едва съм го започнала. Рейф иска да види как напредва работата ми — нещо, което обикновено не позволявам на никого, но Порша изви ръцете ми и сега той иска да променя картината, въпреки че не е довършена. Всички се мислят за проклети Медичи и командват хората.
— Ще кажа някоя добра дума за теб на Порша. Мисля, че портретът ще стане страхотен.
— Е, в светлината на разместването на пластовете, както казват американците в моята професия, инвестицията изглежда благоприятна за Рейф, а той пак не е доволен.
— Къде е картината?
Джеси отива в отсрещния край на ателието и смъква покривалото от платното. Портретът е в обичайния й стил — изпълнен с жизненост и ярки цветове, които преливат един в друг. Оформени като чинии очи са нарисувани на синкаво-розовата плът на лицето. Сивият костюм на Рейф все още само е скициран, но се виждат огромни, разкривени рамене. Това е изкуство, което изисква внимание, съвсем различно от акварела на стената до веригата на вратата.
— Защо е реагирал толкова бурно? Знае какъв е стилът ти.
„Подписът“ на Джеси е дума или израз, който се рее в бледожълтото пространство до главата на субекта. На тази картина до лицето на Рейф танцуват смарагдовозелени букви: „Зелена, зелена трева“.