Мобилният телефон на Джеси звъни.
— Слизам — отговаря тя, обръща се към мен и вижда разтревоженото ми изражение. — Порша е…
— Никой не бива да ме вижда…
— Сигурна ли си? Може би ще я попиташ за алибито на Пол?
Погледите ни се срещат с разбиране.
— Не й казвай за Лекс — предупреждавам я. — Съмнявам се дали е съобщено по медиите.
— Ще я доведа. — Тя взима ключовете си и излиза. След няколко минути двете влизат в стаята.
Щом ме вижда, Порша възкликва силно и демонстративно ме прегръща и ме целува, сякаш предизвиква преобладаващото обществено мнение.
— Боже мой, само на какво подлагат теб и семейството ти! — Не казвам нищо и тя продължава: — Знам, че е трудно, но не трябва да четеш статиите във вестниците. Не забравяй, че те само се забавляват на твоя гръб. Обаче мисля, че Пол много се бави с реакциите си. Трябва ви пиар, някой, който да представлява семейството ви и да говори от ваше име. В такъв момент ви е необходим професионалист. — Сяда на скамейката, отваря чантата си и изважда телефона си. — Въртят ви на шиш в блясъка на медиите, но е време да поемете контрола. Знам една много добра фирма за управление на репутацията. Шефът ми е стар приятел. Трябва да му се обадите. Споменете името ми. — Тя изважда тефтерче с кожена подвързия от чантата си, откъсва листче и написва телефонния номер. — Това ли е чантата ти? — Порша пъха листчето под нея. — И на всяка цена изпратете сметката за услугите им в кабинета ми.
— Искаш ли питие, Порша? — пита Джеси и Порша приема чаша вода. Елегантните й обувки и скъп костюм с панталон изглеждат комично неуместни в този лабиринт от ателиета и всеки момент някой може да свие кабриото й навън, но това очевидно не я притеснява и тя сякаш се забавлява.
— Ако мога да направя още нещо, обади ми се. Говоря сериозно — добавя.
— Защо осигури алиби на Пол?
Тя не трепва и ме поглежда в очите.
— Осигурих му алиби, защото се срещнахме. Вероятно искаш да знаеш колкото е възможно повече за случилото се с Пол в нощта, когато беше убита Мелъди.
— Да.
— Разбираемо е.
— Защо сте се срещнали с Пол?
Порша отпива глътка вода, оглежда се къде да сложи чашата и я оставя на пода. Мълчи и мисли какво да отговори.
— Е, добре, Кейт, често съм се чудила какво ще ти кажа, ако ми зададеш този въпрос, но като се замисля, най-доброто нещо е истината. Няма вероятност да те хванат по-късно, ако кажеш истината.
По гърба ми полазват тръпки.
— Опитвам се да бъда точна за часа, но не съм сто процента сигурна кога се срещнахме — добавя тя.
— И в колко часа беше?
— Десет и половина, може би единайсет без петнайсет.
Джеси ме поглежда изумено. Ще трябва много да я притискат, за да си спомни деня, в който се е случило нещо, да не говорим за часа и минутите.
— Разговаряхме в колата ми, защото валеше проливен дъжд. Срещата беше кратка. — Порша става от скамейката и бавно я заобикаля.
— И защо…
— Аз съм главен изпълнителен директор на фирма, която върти бизнес за два милиарда лири годишно. Капитан съм на кораб, който мнозина искат да управляват, ако ме извиниш за сравнението. След първата част от продажбата на „Форуд“ Пол е акционер в КПТВ. Гласовете на акционерите са важни за определянето на политиката на фирмата и на човека, който да я ръководи. Проучвах мнението на Пол, ако предпочиташ така да се изразя.
— Защо не каза всичко това още отначало? Защо Пол го пази в тайна?
— Боя се, че ще трябва да попиташ него. Не искам да гадая, но предполагам, че среща в кола през нощта звучи малко… мръснишки. Когато полицаите ми зададоха специфични въпроси, аз ги потвърдих. Освен това мисля, че Лекс не знае за срещата ни…
— Защо?
— Лекс и Пол са равностойни партньори във „Форуд“, но в случай, че това се промени…
— Променя ли се?
— Само хипотетично. Исках Пол да бъде на моя страна. Смятам, че той е изгряваща звезда. Имам чувството, че ще работим добре в бъдеще, и му обясних всичко това. Грубо казано, предпочитам него пред Лекс. — Порша отмества очи от мен и поглежда Джеси. — Основателите непрекъснато губят контрол върху фирмите си. Силовите блокове и съюзите се менят изненадващо бързо. Това е бизнесът. Няма да си върша работата, ако не внимавам за такива неща.
— Законно ли е? — пита Джеси.
Порша се смее.
— Не ставай смешна. — Тя се приближава до портрета на Рейф. — С годините разбрах, че онези, които имат най-малко опит в деловите взаимоотношения, мислят за тях в най-мелодраматична светлина, било то журналисти, холивудски сценаристи или художници. — Порша засиява победоносно. — Истината е усърдна, почтена работа. — Дълго гледа портрета и после тихо се изсмива. — Значи това е причината за спора. Харесва ми, Джеси, наистина. Но за да преуспееш, трябва да си умна, а това включва компромиси. Същото важи и за всяка сделка, от бизнеса до създаването на изкуство. — Порша има хубав глас — приятен и мелодичен, но изпълнен с дискретна авторитетност. Когато тя говори, изпитваш желание да слушаш. Лесно мога да си представя как омайва стая, пълна с мъже. — Дори художниците понякога трябва да правят компромиси с виждането или идеалите си.