— Няма да стане — изтърсва Джеси. — Ако се продадеш, мъртъв си като творец.
— Беше ли пиян Пол, когато се срещнахте онази нощ?
Порша се обръща към мен, озадачена, че все още съм на тази вълна.
— Не мисля. — Тя отново насочва вниманието си към Джеси: — Всички работим усилено, Джеси. Ти се трудиш тук, в това ателие, което предполагам, че е твърде студено през зимата и задушно през лятото; Кейт жонглира с твърде много чинии и се чуди кога ли ще паднат; аз се трепя в офиса. Всички искаме отплата за работата си. Възнаграждението има различни изражения…
— Ти ли уреди срещата? — настоявам.
— Да.
— Как? Как го направи?
— Не си спомням точно, но вероятно сме говорили за това.
— Мразя поръчките — изплаква Джеси. — Или се съгласяваш с виждането на художника, или стоиш настрана.
— Той се съгласи с виждането ти — успокоява я Порша. — Но най-важното е, че онова, което Рейф не иска — посочва думите на платното, — трябва да бъде променено.
— Тогава той не прави компромиси! — намесвам се.
Порша ме поглежда унило.
— Когато станеш толкова могъщ и властен, вече не е необходимо да правиш компромиси.
— Между другото, какво означава „Зелена, зелена трева“? — питам, изправям се и заставам до портрета.
Джеси се оживява:
— От песен на Том Джоунс за човек, който мечтае за дома на детството си, красотата му и невинността, защото чака да изпълнят смъртната му присъда и ще се върне у дома само в ковчег.
С Порша се споглеждаме.
— И каква е връзката? — питам.
— Искам да покажа колко далеч е стигнал Рейф от идиличното му ирландско селце. Младежката му невинност е била покварена от околната бизнес среда. Сега той чака душевната си смъртна присъда, затворен зад решетки, в които сам се е оградил.
— И изненадана ли си, че на Рейф надписът не му харесва?
— Мислех, че ще мога да убедя Джеси да възприеме… по-услужлив възглед, за да бъде доволен Рейф — намесва се Порша.
Приятелката ми не се предава.
— Той превръща изкуството ми в нещо красиво, но неуместно, окачено над камината. По-добре да стана вътрешен дизайнер.
— Бояджия — обаждам се.
— Да, проклет бояджия!
Порша се смее:
— Виждам защо сте приятелки. Лично аз харесвам творбите ти, Джеси, и на моя портрет можеш да напишеш каквото искаш, ще го приема храбро. Безпокоя се обаче, че Рейф ме изпревари с поръчката си. Сега имам чувството, че не мога да те помоля да ми нарисуваш портрет. Не искам да ме видят, че раболепно копирам идеите му. Трябва много да внимаваш как се поставяш в медийния бизнес и на пазара на изкуството.
— Разбира се, че мога да те нарисувам. — Сега Джеси е в настроение да се продава, надушвайки друга поръчка. Започвам да се притеснявам, защото Порша не смята за важен разговора за алибито на Пол, но за мен това е въпрос на живот и смърт. Време е да я шокирам и да я извадя от зоната й на безопасност.
— Лекс е убит.
Сега вече получавам реакция и съм център на вниманието. Порша губи хладнокръвието си и се втренчва в мен. Струва ми се, че в очите й съзирам страх.
— Не знаех.
— Малцина знаят.
— Как е умрял?
— По същия начин като Мелъди.
— Имитатор? — Тя изважда телефона си. Ръката й трепери. Готви се да набере някакъв номер, но се отказва. — Знаеш ли нещо за „хрътката“? Рейф ме пита за това.
Сядам бавно на изпръскан с боя стол, за да се опитам да прикрия шока си. Искам гласът ми да звучи нормално.
— Хрътката? — Повдигам рамене. — Не знам. Кога те пита?