Локи стоеше на колене, а застаналият зад гърба му Кало държеше конопено въже, три пъти омотано около врата му. Беше дебело, изглеждаше впечатляващо и щеше да остави върху гърлото на Локи много достоверна червена следа. Нито един каморски убиец, достатъчно възрастен, че да може да щапука по права линия, не би удушил никого с друго, освен с коприна или тел, разбира се (за да може по-успешно да прекърши гръкляна на жертвата) — размишляваше Локи. Но ако дон Лоренцо Салвара можеше да различи фалшивия белег от душене от истинския само за един миг от трийсет крачки разстояние, значи много бяха сбъркали в преценката си за човека, когото смятаха да оберат, и цялата игра щеше да се изпорти.
— Виждаш ли го вече? Или сигнала на Дървеницата? — подшушна Локи тихичко, а после издаде няколко впечатляващи гъргорения.
— Няма сигнал. И дон Салвара го няма. Можеш ли да дишаш?
— Мога, мога — прошепна Локи, — но ме пораздрусай още малко, здравата ме друсни. За по-убедително.
Намираха се в задънената улица зад стария Храм на Щастливите води. Чуваше се как водопадите на храма се леят нейде зад високата стена, зидана с хоросан. Локи отново се вкопчи в безобидните примки около врата си и хвърли поглед на коня, който го зяпаше няколко крачки по-нататък, натоварен с богат наглед товар — дисаги, претъпкани със стока. Клетото тъпо животно беше укротено — зад млечнобелите черупки на немигащите му очи нямаше нито любопитство, нито страх. Нямаше да му пука дори и да го душеха наистина.
Ценни мигове отминаваха. Слънцето сияеше високо в жаркото безоблачно небе, а уличната кал лепнеше като мокър цимент по крачолите на Локиевите бричове. Наблизо Джийн Танен се въргаляше в същата тази кал, а Галдо (до голяма степен) се преструваше, че го рита в ребрата. Риташе весело почти от минута, откакто брат му душеше Локи.
Дон Салвара трябваше да свърне всеки миг в улицата и в идеалния случай да хукне да спасява Локи и Джийн от „нападателите“, с което щеше да ги спаси от скуката.
— Богове! — прошепна Кало, приведен над ухото на Локи, все едно му заповядваше. — Къде се губи тоя проклет Салвара? А къде е Дървеницата? Не можем цял ден да висим тук — и други хора минават по тая смотана улица!
— Продължавай да ме душиш — прошепна Локи. — Мисли си само за двайсетте хиляди цели крони и продължавай да ме душиш. Мога да се задушавам цял ден, ако се налага.
2
Всичко тази сутрин вървеше прекрасно, докато се подготвяха за самия грабеж. Не попречи дори и обичайното ежене на младия крадец, на когото най-сетне бяха дали задача в първия му голям обир.
— Разбира се, че знам къде трябва да бъда, когато се почне, по дяволите! — изхленчи Дървеницата. — Висял съм по-дълго на покрива на тоя храм, отколкото в проклетата утроба на майка ми!
Джийн Танен, потопил дясната си ръка в топлите води на канала, отхапа пак от киселата блатна ябълка, която държеше в лявата. Предният фалшборд на плоскодънната баржа беше чудесно място за почивка в светлината на ранното утро с цвят на разредено вино. Имаше място всичките сто и кусур кила на тялото му да се разположат удобно — издутото шкембе, дебелите ръце, кривите крака, всичко. Единственият друг човек (и този, който вършеше сам цялата работа) на празната баржа беше Дървеницата, чорлав дългурест дванайсетгодишен хлапак, облегнат на пръта на кърмата.
— Майка ти разбираемо е бързала да се отърве от теб, Дървеница. — Гласът на Джийн бе тих, мек и изобщо не се връзваше с външността му — говореше като учител по музика или преписвач на свитъци. — А ние не бързаме. Така че ми дай още веднъж доказателство за проникновеното ти разбиране на нашата задача.
— По дяволите — отвърна Дървеницата и отново тласна лодката срещу бавното течение на вливащия се в морето канал. — Ти, Локи, Кало и Галдо сте в уличката между Щастливите води и градините на Храма на Нара, нали? Аз съм на покрива на храма отсреща.
— Продължавай — подкани го Джийн с уста, пълна с блатна ябълка. — Къде е дон Салвара?
Други баржи, натоварени догоре с какво ли не — от бурета с бира до мучащи крави, — ги подминаваха по водата на канала с цвят на глина. Дървеницата ги караше на север по главния търговски воден път на Камор, Виа Камораца, към Подвижния пазар, а градът около тях бавно се пробуждаше за живот.
Сивите къщи от изгладен от водата камък изплюваха обитателите си на слънце в нарастващата лятна жега. Беше месец Партис, което означаваше, че потта на избилата през нощта влага вече се изпаряваше от сградите — гъста като супа мъгла, и щеше много да им липсва в палещия пек на безоблачния ранен следобед.