— Привет, мастер Джийн Танен, и изобилни поздравления за това, че непредвидено пристигнахте навреме! — рече новодошлият.
— Приветствия и на вас за изключителната грация, с която се качихте на нашата тъй скромна лодка, мастер Ламора. — Джийн подчерта думите си, като напъха остатъка от ябълката в устата си с все дръжката и заджвака.
— Уф, че гадно бе, човек — изплези му се Локи Ламора. — Трябва ли да го правиш? Знаеш, че черните алхимици правят отрова за риби от семето на тия проклети ябълки.
— Какъв късмет… — каза Джийн, щом преглътна и последния остатък от сдъвканото — … че не съм риба.
Локи беше среден във всяко едно отношение — среден на ръст, със средно телосложение, със средно тъмна коса, подстригана късо над лице, което нито беше хубаво, нито се запомняше. Изглеждаше като истински терин, макар може би не толкова мургав и червендалест като Джийн или Дървеницата — на друга светлина би минал и за вадран със силен загар. Само светлосивите му очи се отличаваха — беше мъж, когото боговете може би умишлено бяха създали такъв, че да не се забелязва. Той се настани до левия фалшборд и кръстоса крака.
— Здравей и ти, Дървеница! Знаех си аз — мога да разчитам на теб, че ще пожалиш по-възрастните и ще ги оставиш да се греят на слънчице, докато ти се бъхтиш с пръта.
— Джийн е дърт мързеливец, ето какъв е! — възкликна Дървеницата. — А и ако не карам баржата, той ще ми избие зъбите през тила.
— Джийн е най-голямата душица в Камор и ти го обиждаш с твоите обвинения — рече Локи. — Сега цяла нощ ще плаче и няма да мигне.
— И без това цяла нощ нямаше да мигна — додаде Джийн. — Щях да плача от ревматични болки и да паля свещи, за да прогоня зловредните изпарения.
— Което не означава, че кокалите ни не скърцат и денем, жестоки ми чирако. — Локи разтри коленете си. — Ние сме поне два пъти по-стари от теб, което за нашата професия си е цяло чудо.
— Дъщерите на Аза Гуила се пробваха да ме благословят като труп шест пъти тази седмица — рече Джийн. — Имаш късмет, че ние с Локи все още сме достатъчно пъргави, че да те вземаме с нас на разиграванията.
За всеки, който не ги чуваше, Локи, Джийн и Дървеницата сигурно изглеждаха като размотаващ се екипаж на наемна баржа, подкарал я да я товари на мястото, където се пресичаха Виа Камораца и река Анджевин. Дървеницата ги изтласкваше все по-близо до Подвижния пазар и те попаднаха сред гъмжило от подобни баржи, лъскави черни шлюпки и очукани плавателни съдове от всевъзможен вид. Не всички от тях успяваха да се крепят на водата или да не се изплъзват от управлението на екипажа.
— Като говорим за нашата игра — рече Локи, — доколко нашият млад въодушевен чирак разбира своето място в схемата?
— Цяла сутрин декламирам на Джийн — рече Дървеницата.
— И… изводът е?
— Знам го на пръсти! — Дървеницата налегна пръта с цялата си сила и ги вкара между две високи плаващи градини, само на педя разстояние от бордовете им. Лъхна ги аромат на жасмин и портокали, докато лодката се прошмугваше покрай стърчащите от едната градина клони. Бдителен помощник надникна над борда с тояга в ръка, за да ги прогони, ако трябва. Големите баржи сигурно караха растения за градината на някой благородник нагоре по реката.
— На пръсти го знам и няма да се издъня! Обещавам! Знам си мястото, знам сигналите и няма да се издъня!
3
Кало разтърсваше Локи много енергично, а изпълнението на Локи на ролята на жертвата беше виртуозно, но времето продължаваше да пъпли. Всички бяха в плен на пантомимата като фигури от твърде изобретателните адове на теринската митология — двама крадци, обречени довека да не мърдат от уличката, измъчващи жертви, които нито припадат, нито си дават парите.
— И ти ли се тревожиш като мен? — прошепна Кало.
— Не излизай от роля! — пошушна му Локи. — Можеш да се молиш и да душиш едновременно.
Вдясно от тях се разнесе пронизителен писък, който отекна по калдъръмите и стените на Квартала на Храмовете. Последваха го крясъци и дрънченето на колона от мъже в бойни доспехи — но тези звуци се отдалечаваха от началото на улицата, а не се приближаваха.
— Това май беше Дървеницата — рече Локи.
— Надявам се, че само се старае да ги разсейва — рече Кало и отпусна за малко въжето. В този миг един тъмен силует се стрелна в ивицата небе между високите стени, ограждащи уличката, и трептящата му сянка за миг падна върху тях.
— Това пък какво беше, по дяволите? — възкликна Кало.