Възможностите хич ги нямаше. Дванайсетгодишен хлапак, покачен двайсет стъпки нагоре на периферията на занемарената градина на покрива на изоставен храм, без оръжия с далечен обсег и други подходящи средства за отвличане на вниманието подръка. Дон Салвара все още оказваше почит на майчините си богове в Храма на Щастливите води. Единствените хора, които се виждаха, бяха останалите Джентълмени копелета и потният патрул, който щеше да им провали деня.
Я чакай!
Двайсет стъпки по-надолу и шест стъпки вдясно от него, до стената на рушащата се сграда, върху която клечеше, имаше купчина смет — проядени от молците брезентови чували и някакви кафяви боклуци.
Разумното беше да предупреди другите да бягат. Кало и Галдо бяха стари кучета, врели и кипели в гонениците с жълтодрешковците. Можеха да се върнат следващата седмица и да започнат играта наново. Може би. Може би прецаканият удар днес щеше да разтревожи някого и да доведе до увеличаване на пешите патрули през идните седмици. Можеше да плъзне мълвата, че Кварталът на храмовете не е чак толкова мирен и тих. Може би Капа Барсави, който и без това си имаше проблеми, щеше да се заинтересува от неразрешените размирици и също да затегне болтовете. И тогава парите на дон Салвара щяха да са все едно на проклетите луни и Джентълмените копелета никога нямаше да ги докопат.
Не, благоразумието беше изключено. Дървеницата трябваше да победи. Присъствието на купчината смет му предоставяше възможност за голяма и славна простотия.
И той полетя във въздуха, преди да е размислил. С разперени ръце, възнак, втренчен в жежкото пладнешко небе с пълната увереност на дванайсетте си години, че смъртта и нараняванията са неща, запазени единствено за онези, които не са Дървеницата. Докато падаше, пищеше от див възторг, за да е сигурен, че е приковал вниманието на стражата към себе си.
В последния миг от падането усети как грамадната сянка на земята приижда към него и в този миг погледът му улови тъмен силует, който пореше въздуха точно над Храма на Щастливите води. Изящен, красив силует, плътен — птица? Може би чайка? В Камор нямаше други толкова! Едри птици, нито една не хвърчеше като стрела от арбалет и…
Ударът в меката повърхност на купчината боклук шумно му изкара въздуха и запрати напред главата му. Острата брадичка отскочи от слабите му гърди; зъбите пробиха кървави дупки в езика и топъл солен вкус изпълни устата му. Той отново изпищя и изплю кръв. Небето над него се килна наляво, после надясно, сякаш светът пробваше нови странни ъгли на зрение.
Тропот на ботуши по калдъръма; скърцането и дрънченето на оръжия в ножници. Червендалесто лице на средна възраст с два подгизнали от пот мустака се изпречи между него и небето.
— Переландровите топки, момче! — Стражът изглеждаше колкото разтревожен, толкова и смутен. — Имаш късмет, че падна точно тук!
Откъм жълтодрешковския отряд, скупчен зад първия мъж, се разнесе въодушевено утвърдително мърморене; Дървеницата подушваше потта им и маслото, с което бяха смазани ножниците, а също и миризмата на купчината, поела падането му. Когато скочиш в някоя случайна кафява купчина в Камор, си знаеш, че няма да ухае на розова вода. Дървеницата тръсна глава, за да пропъди белите искри, които танцуваха пред очите му, и размърда крака, за да се увери, че могат да му служат. Явно нямаше счупено, слава на боговете. Когато всичко това свърши, щеше да преоцени своята увереност, че е безсмъртен.
— Сержант — прошушна той и кръвта отново шурна по устните му (по дяволите, езикът му изгаряше от болка!). — Сержант…
— Да? — сержантът се блещеше насреща му. — Можеш ли да движиш ръцете и краката си, момче? Какво чувстваш?
Дървеницата протегна ръце нагоре — трепереха, и това не беше изцяло преструвка — и се вкопчи в униформата на сержанта, уж за подкрепа.
— Сержант — повтори той след малко. — Кесията ви е много по-лека, отколкото е нужно. Снощи пак ли сме били по курви, а?
И той размаха кожената кесийка под черния мустак на сержанта, а крадливата част на душата му (която, да си кажем честно, беше по-голямата й част) засия при гледката на пълното озадачаване, разцъфнало в погледа на мъжа. Само за миг Дървеницата забрави болката от недотам удачното си приземяване върху купчината смет. После и другата му ръка се стрелна нагоре, сякаш по магия, и Номерът на сирака фрасна сержанта между очите.
„Номерът на сирака“, или „малкият червен пазител“ представляваше тежка торба, подобна на миниатюрна палка, скрита в дрехите (но никога до гола кожа). По традиция тя беше натъпкана с отпадъци от десетина от най-популярните видове люти чушки в Камор и разни гадни боклуци от няколко дюкяна на черни алхимици. Не вършеше работа срещу истинска заплаха, но беше точно каквото трябва в битката с някой друг уличен хлапак. Или за онези възрастни с палавите ръчички.