След няколко пропилени в стъписване мига донът пусна юздите и се втурна към входа на улицата. Нямаше нужда да поглежда, за да знае, че Конте го следва на крачка зад него с извадени кинжали.
— Вие! — Гласът на дона бе доста уверен, макар и силно развълнуван. — Пуснете тези мъже и се махайте!
По-близкият разбойник се извърна рязко. Тъмните му очи се разшириха над импровизираната маска, щом видя дона и Конте да се приближават. Убиецът извъртя жертвата си с почервеняло лице така, че тялото на мъжа застана между него и натрапниците.
— Няма нужда да се забърквате в тази работа, господарю — рече той. — Просто малко недоразумение. Частно дело.
— Може би трябва да го уредите на не толкова публично място.
Разбойникът си докара наистина раздразнено изражение.
— Какво, да не би Херцогът да ви е подарил тази улица и тя да е ваша собственост? Още една крачка, и ще строша врата на това окаяно копеле!
— Хайде, де! — дон Салвара многозначително хвана дръжката на рапирата си. — Ние с моя лакей сме завардили единствения изход на тази улица. Сигурен съм, че ще сте все така доволни, че сте убили този мъж, и когато получите три стъпки стомана в гърлото.
Първият разбойник не отпусна хватката си върху примките, придържащи неговата почти загубила свяст жертва, но заотстъпва предпазливо към слепия край на улицата, влачейки тромаво облечения в черно мъж. Другият се дръпна от проснатото тяло на мъжа, когото риташе безмилостно. Двамата се спогледаха многозначително.
Без дума повече първият разбойник запокити жертвата си към Конте и дона. Докато злощастният мъж в черно се задъхваше и се мъчеше да се вкопчи в спасителите си, двамата маскирани убийци хукнаха към стената в дъното на улицата. Конте прескочи стенещия и треперещ вадран и се втурна след тях, но нападателите бяха пъргави, а и хитри. От стената висеше тънко, едва видимо въже, с възли на равни разстояния. Двамата злодеи се изкатериха по него и прескочиха стената. Конте и кинжалите му закъсняха с две секунди. Другият край на въжето с окачената на него тежест прехвърча над стената и тупна в спечената кал в краката му.
— Шибани мързеливи негодници! — Лакеят на дона сръчно прибра кинжалите обратно в ножниците и се наведе над безчувственото набито тяло, проснато в уличната кал. Злокобните бели очи на Укротения товарен кон като че го проследиха как притиска пръсти към врата на дебелия, за да напипа пулса му. — Стражите се клатушкат пияни посред бял ден, а виж какво става в проклетия Квартал на храмовете, докато те се подмотват…
— Слава на Същините — изхъхри облеченият в черно, щом отмота въжето от врата си и го захвърли на земята. Дон Салвара забеляза, че дрехите му са много хубави, въпреки че бяха оплескани с кал и неразумно тежки — с отлична кройка, ушити по мярка и украсени със скъпо изящество, не с крещяща показност. — Слава на Солените, слава на Сладките, Слава на Ръцете под водата, тези копелета ни нападнаха посред това място на сила, където ручеите ви докараха, за да ни помогнете!
Теринският на мъжа беше изряден, макар и с тежък акцент, а гласът му — дрезгав, което не беше за учудване. Той заразтрива ожуленото си гърло, примига и заопипва в калта наоколо със свободната си ръка, като че търсеше нещо.
— Убеден съм, че и сега мога да ви помогна — отвърна дон Салвара на своя най-добър вадрански, който беше също толкова изряден и със също толкова тежък акцент като теринския на непознатия. Той вдигна от земята чифт обрамчени с перли очила (като забеляза тяхната лека и здрава конструкция — много скъп чифт с прекрасна изработка), обърса ги в ръкава на червената си дреха със свободна кройка и ги подаде на мъжа.
— И говорите вадрански. — Чужденецът заговори на своя език, безупречно според слуха на Салвара. Мъжът в черни дрехи нагласи очилата на носа си, примига и огледа своя спасител. — Цяло чудо, повече, отколкото имам право да се моля! О! Грауман!
Облеченият в черно вадран се изправи несигурно на крака и се заклатушка към спътника си. Конте бе успял да преобърне едрия чужденец в калта. Сега той лежеше по гръб, а грамадният му, оцапан гръден кош равномерно се вдигаше и спадаше.
— Очевидно е жив. — Конте плъзна ръце по ребрата и корема на клетника. — Според мен няма нищо счупено и разкъсано, макар че сигурно седмици наред ще е син-зелен от побоя. Първо зелен като езерна вода, после черен като нощта — или аз не мога да различа лайно от сладкиш с яйчен крем!
Стройният, добре облечен вадран изпусна продължителна облекчена въздишка.