— Точно така.
— Но не е било от чувство за милосърден дълг. А защото е трябвало някак да натовари богатствата си на фрегатата!
— На чумав кораб? — учуди се доня София. — Това с нищо не би му било от полза.
— Би му било, ако нямаше чума — отвърна доня Ворченца. — Чумата е била лъжа.
— Но… — възкликна дон Лоренцо. — Защо Лукас така настояваше да потопим кораба? Само от чиста злоба ли? Щом той не може да го има, никой не трябва да го има?
— Името му е Калас, скъпи ми Лоренцо, Таврин Калас.
— Както и да е, мила — рече Лоренцо. — Четирийсет и пет хиляди крони плюс всички богатства на Барсави. Това са ужасно много пари, че да ги жертваш и никой никога да не може да им тури ръка.
— Да — обади се доня Ворченца. — И той ни каза защо го прави, докато беше с нас! По дяволите, каква глупачка съм!
— Боя се… — обади се доня София — … че говоря от името на всички ни, когато ви кажа, че нищо не разбирам.
— Тръна каза, че той е жрец на Тринайсетия — обясни тя. — Ереста на Безименния Тринайсети, Уродливия страж, богът на крадците и злодеите. „В името на благоприличието“ — каза той. „В името на благоприличието“. Каза го нарочно.
И тя пак избухна в смях и захапа кокалчетата на ръцете си, за да се успокои.
— О, богове. Анатолиус убил трима негови приятели. Не разбирате ли? Никаква опасност не ни е застрашавала от този кораб. Той не го потопи, за да спаси Камор. Това е било смъртна жертва, Стефан, смъртна жертва.
Рейнарт се плесна по челото. От него потече вода.
— Да — потвърди доня Ворченца. — Смъртна жертва. И аз го потопих заради него под шейсет клафтера бъкаща от акули вода като стой, та гледай.
— Значи… — рече дон Лоренцо — … всичките ни пари са под триста и шейсет стъпки вода на дъното на Старото пристанище?
— Боя се, че да — отвърна доня Ворченца.
— И… какво ще правим сега?
Доня Ворченца въздъхна и се замисли.
— Първо — заговори най-сетне тя, щом отново погледна семейство Салвара, — цялата истина за тази афера ще бъде обявена за държавна тайна на Херцогство Камор. Задължавам всички ви да мълчите за случилото се. Тръна на Камор е мит; парите, които се твърди, че е откраднал, никога не са съществували; Паякът на Херцога никога не се е интересувал официално от този случай.
— Но… — възкликна, доня София. — Те казаха на Лоренцо, че точно така Тръна гарантира собственото си оставане в тайна — когато се промъкнаха в къщата ни, облечени като Полунощни!
— Да — потвърди съпругът й. — Един от фалшивите Полунощни специално подчерта, че Тръна разчита на срама на своите жертви, за да запазят кражбите в тайна от другите потенциални жертви, и не мисля, че това беше лъжа.
— Сигурна съм, че не е — потвърди доня Ворченца. — Но въпреки всичко точно така ще направим. С времето ще проумеете, че в положение като нашето не можем да си позволим да се показваме слаби заради едната чест. Херцог Никованте ме е натоварил с опазването на неговата сигурност, не на неговата съвест.
Семейство Салвара я гледаха и не казваха нищо.
— Хайде де, не гледайте толкова мрачно — рече тя. — Истинското ви наказание, задето сте се забъркали в тази каша, още не е и започнало! Елате в Кехлибарено стъкло заедно с мен да поговорим за наказанието ви.
— Нашето наказание ли, доня Ворченца? — разгорещи се Лоренцо. — Нашето наказание възлиза на близо седемнайсет хиляди крони! Не сме ли достатъчно наказани?
— Ни най-малко — отвърна доня Ворченца. — Реших кой ще наследи титлата графиня Кехлибарено стъкло, когато ми дойде времето да я преотстъпя. — Тя замълча само за миг, а после продължи: — По-скоро е редно да кажа граф и графиня Кехлибарено стъкло.
— Какво?! — писна София като осемгодишно момиченце, крайно пискливо осемгодишно момиченце, свикнало да пищи като разпрано.
— Това не е благословия — рече доня Ворченца. — Титлата си върви със занаята.
— Не може да говорите сериозно — рече дон Лоренцо. — В Алчегранте има две дузини фамилии, по-високи и по ранг, и по почести от нас. Херцогът никога не би ни предпочел пред тях, за да ни връчи титлата.
— Вярвам, че познавам Никованте малко по-добре от вас, младежо — отвърна доня Ворченца. — Освен това съм убедена, че аз определям наследниците.
— Но… занаятът? — попита доня Салвара. — Не може да имате предвид…