— … и петдесет хиляди ликуващи зрители.
Братята се прокашляха в унисон.
— Е — рече най-сетне Дървеницата. — Аз успях и ми се размина. Сега можем ли да се прибираме вкъщи?
— Вкъщи — рече Кало. — Разбира се. Локи и Джийн ще ревнат като баби, като те видят, че си жив, така че да не ги караме да чакат.
— Няма нужда да излизаш — краката ти сигурно са се схванали — рече Галдо.
— Вярно! — изписука Дървеницата. — Но няма нужда вие двамата да ме носите чак дотам…
— Никога през целия си живот не си бил по-прав за нещо, Дървеница! — Галдо зае позиция от едната страна на бурето и кимна на Кало. Като подсвиркваха в хармония, братята затъркаляха бурето по калдъръма към Квартала на Храмовете, не задължително по най-бързия и по най-гладкия маршрут.
Интерлюдия:
Локи обяснява
— Стана случайно — проговори най-сетне Локи. — И двете станаха случайно.
— Моля? Сигурно не съм те чул. — Очите на Отец Окови се присвиха в слабото червеникаво сияние на мъничката глинена лампа на Локи. — Бих се заклел, че току-що каза „Метни ме през парапета, аз съм едно диване, дето за нищо не става и съм готов да умра начаса“.
Окови бе преместил беседата им на покрива на храма, където се бяха настанили удобно под високи парапети, по които трябваше да се увиват декоративни растения. Отдавна изгубените висящи градини на Дома на Переландро бяха малка, но важна част от саможертвената трагедия на Безокия жрец, още една частица от декора, която да предизвиква съчувствие, измерено в монети.
Облаците се кълбяха в небето и бледо отразяваха пъстроцветните сияния на нощен Камор, затулили луните и звездите. Вятърът на палача бе само влажен полъх, който разбутваше тинестия въздух около Окови и Локи, докато момчето се мъчеше да се изясни.
— Не! Не, исках да им навредя. Но само това. Да им навредя. Не знаех… Не знаех, че ще им се случи това.
— Е… това почти мога да го повярвам. — Окови почука с показалеца на дясната си ръка по дланта на лявата, каморският пазарен жест за „Продължавай“. — Хайде, разкажи ми докрай. Това „почти“ ти е голям проблем. Накарай ме да разбера, като започнеш с първото момче.
— Веслин — прошепна Локи. — И Грегор, но първо Веслин.
— Веслин — съгласи се Окови. — Точно Веслин. Клетата душица, сдобил се с допълнително отверстие в шията, изрязано не от друг, а от бившия ти господар. Наложи се Създателя на крадци да купи от Капа един от онези прекрасни акулови зъби и го използва. Е… защо?
— На хълма някои от по-големите момчета и момичета преставаха да ходят на работа. — Локи преплете здраво пръстите си и се вторачи в тях, все едно можеха да му подскажат отговори. — Те само ни вземаха откраднатото, като се приберем, изтърсваха ни, докладваха вместо нас на господаря, понякога заделяха разни неща.
Окови кимна.
— Привилегията на възрастта, големината и лизането на задници. Ако оцелееш след този разговор, ще разбереш, че в повечето големи банди е съвсем същото ловенето.
— Имаше едно момче Веслин. Той не спираше дотам. Риташе ни, щипеше ни, вземаше ни дрехите. Караше ни да вършим разни неща. Много пъти лъжеше господаря какво сме донесли. Даваше някои от откраднатите от нас неща на по-големи момичета от Прозорците и всички ние от Улиците получавахме по-малко храна, особено залисниците. — Докато говореше, малките длани на Локи се пуснаха и се свиха в юмруци. — А ако се опитахме да се оплачем на господаря, той се смееше, само се смееше, все едно знаеше и това му се струваше смешно! А след като се оплачехме, Веслин… започваше да ни тормози още повече!
Окови кимна и отново почука с показалец по дланта си.
— Мислех за това, много се замислях. Никой от нас не можеше да му излезе насреща, твърде едър беше. Никой от нас нямаше яки приятели на хълма. А ако го нападнехме вкупом, неговите яки приятели щяха да ни насметат.
Всеки ден Веслин излизаше с някой от приятелите си. Засичахме ги, докато работехме — не ни се бъркаха в работата, но ни наблюдаваха, сещаш ли се? И Веслин разправяше разни неща. — Намръщеното изражение с присвити устни на Локи би изглеждало смешно на лицето на някое не чак толкова мръсно, не чак толкова мършаво, с не чак толкова хлътнали очи момче. Приличаше на крехък стенен гаргойл, който се готви за скок. — Разправяше разни неща, когато се прибирахме. Как сме били непохватни и мързеливи и не сме вземали достатъчно. И ни блъскаше още повече, удряше ни още повече и ни клепеше още повече. Мислех, мислех и мислех какво да направим.