Първите няколко часа Създателя на крадци просто се радваше.
Същата нощ паникьосани пияници запалиха „Лоза от елдерглас“, а стотици хора се юрнаха да бягат от Теснините, след като градската стража не успя да намери момчето, предизвикало суматохата. Барабаните биха чак до зори, завардиха мостовете, а стрелците на Херцог Никованте обикаляха каналите из Теснините с плоскодънни лодки и запас от стрели за цяла нощ, че и повече.
Следващото утро отново завари Създателя на крадци да разговаря на четири очи с най-малкото осиротяло от чумата дете.
— Проблемът с теб, Локи мамицата ти Ламора, е, че не си благоразумен. Знаеш ли какво означава „благоразумен“?
Локи наведе глава.
— Нека да ти обясня така. Този хан си имаше собственикът. Този собственик работеше за Капа Барсави, големия началник — също като мен. Та този собственик на хан е платил на Капа, също като мен, за да избягва злополуките. Благодарение на теб го сполетя страшна злополука, нищо, че си е дал парите и не е предвиждал да му се случи такова нещо. Така че, ако ме разбираш, да подтикнеш шайка шибани пияни говеда да изгорят хана до основи, като се направиш на чумав и ги подплашиш, е тъкмо обратното на благоразумния начин на действие. Е, би ли изказал предположение какво означава тази дума?
Локи изслуша това и усети, че точно сега е моментът да закима енергично.
— За разлика от последния път, когато се опита да ме загробиш без време, този път не мога да се откупя, но, слава на боговете, не ми се и налага, защото бъркотията е страшна. Снощи жълтодрешковците са пребили двеста души, преди да се досетят, че никой не е болен от Шепота. Херцогът призова собствената си редовна войска и възнамеряваше да лъсне хубавичко Теснините с масло за огън. Та единствената причина — и като казвам единствената, значи единствената — сега да не плуваш в стомаха на някоя акула с крайно учудена физиономия е, че „Лоза от елдерглас“ вече е само купчина пепел и никой не знае, че някой е откраднал нещо от хана, преди да се превърне във въпросната купчина пепел. Никой, освен нас.
Така че всички ние ще се договорим, че никой от този хълм не знае нищичко за станалото, а ти ще си преговориш онова за сдържаността, за която ти обясних, когато дойде тук. Спомняш си думата „сдържаност“, нали?
Локи кимна.
— Малко искам от теб, Ламора. Искам да си изпълняваш задачките прилежно и без престараване. Тук кесийка, там наденичка. Искам да преглътнеш стремежите си, да ги изсереш като развалена храна и да бъдеш благоразумен малък залисник още към един милион години. Ще го направиш ли за мен? Недей повече да крадеш от жълтодрешковците, недей повече да гориш кръчми, недей повече да подстрекаваш шибани размирици. Само се преструвай на сладкодумно джебчийче като твоите братя и сестри. Ясно?
Локи отново кимна, като се стараеше с всички сили да си докара разкаян вид.
— Хубаво. А сега — и Създателя на крадци извади почти пълно шише с джинджифилово масло — ще се заемем с, ъъъ, затвърждаване на моите поучения.
И до някое време (след като Локи си възстанови дар словото и незатрудненото дишане) всичко вървеше спокойно.
Но след Седемдесет и седмата година на Морганте дойде Седемдесет и седмата година на Сендовани и макар че Локи успяваше да укрива до някое време деянията си от Създателя на крадци, в един конкретен случай той се провали с гръм и трясък в проявяването на благоразумие.
Когато Създателя на крадци разбра какво е направил, той посети Капа на Камор и си осигури разрешение за една малка смърт. Чак след това му хрумна да отиде при Безокия жрец с намерение не да прояви милост, а да се възползва от последната възможност за някаква мижава печалбица.
7
Небето беше обагрено в убито червено. Нищо не бе останало от деня, освен ивичка разтопено злато, която бавно потъваше зад западния хоризонт. Локи Ламора се влачеше подир длъгнестата сянка на Създателя на крадци, който го водеше към Храма на Переландро да го продава. Най-сетне момчето откри къде изчезват по-големите деца.
Голяма стъклена дъга отвеждаше от северозападното подножие на Хълма на сенките към източния край на дългия и обширен Квартал на Храмовете. На най-високата точка на моста Създателя на крадци спря и се загледа на север, над неосветените къщи на Тихия квартал, над обвитите в мъгла води на бързоструйната Анджевин към потъналите в сянка имения и белокаменните булеварди със засадени покрай тях дървета на островите Алчегранте, тънещи в разкош под невъзможно високите Пет кули.