Алън Силитоу
Мачът
„Бристол сити“ игра срещу „Ноттс каунти“ и спечели. Още от първия удар Ленокс подразбра някак си, че нотингамци ще загубят — разбра го не защото предчувстваше как ще играе всеки от неговия отбор, а защото той, зрителят, не беше в пълна форма. Неговата собствена унилост го накара да осведоми приятеля си Фред Айримонджър, който седеше до него:
— През цялото време си знаех, че ще се провалят идиотски.
Към края на мача, когато бристолците забиха решаващия гол, футболистите едва се различаваха, а топката се превърна в кълбо от мъгла, ритано по игрището. Рекламите, издигнати над трибуните и възхваляващи свински пастети, бира, уиски, цигари и други блаженства на съботната вечер, помръкнаха със следобедното здрачаване.
Седяха на местата по шилинг и три пенса. Ленокс се опитваше да съсредоточи погледа си в топката, да следи всеки стремителен, добре отправен удар, но след като десетина минути прескачаше по неясните, разлати фигури на играчите, той се отказа и започна отново да разглежда зрителите, стълпени по трибуните. Те се извисяваха от двете му страни, описваха широка дъга и неясно се сливаха някъде над мрачината. Разбра, че и към тях се вглежда безуспешно и започна да трие до болка очите си — сякаш болката щеше да усили слабото му зрение. Напразно. Пред отворените му очи започнаха да танцуват сиви квадрати, а когато се избистриха, той не виждаше по-добре от преди. Неговото страдание му позволяваше да бъде по-спокоен на футболните мачове от Фред и повечето зрители наоколо, които въртяха дрънкалки, махаха с шапки и шалове, крещяха лудешки при всеки колеблив превес в играта.
Докато траеше неговата временна слепота, нападателите на „Ноттс каунти“ успяха да пробият и водеха пред вратата на бристолци — силен удар на един от нотингамците предизвика неоснователна тревога и нерешителни одобрителни възгласи, които се извисиха й се блъснаха в сивото надвиснало небе.
— Какво става? — обърна се Ленкос към Фред. — Кой заби? Наш?
Фред беше по-млад от него, оженен неотдавна, стъкмен в най-хубавото си спортно, „съботно“ сако, габардинени панталони и шлифер — черната му коса беше зализана назад с брилянтин.
— Трай, коньо, за зелена трева! — изсмя се той. — Но дяволски добре биха, казвам ти!
Когато Ленокс напрегна отново очите си, за да следи играчите, играта се бе преместила пред вратата на нотингамци и бристолци тъкмо се канеха да забият. Ленокс съзря един играч, който пресичаше игрището — въобрази си, че чува тупкането на обувките му по прогизналата, набита, затревена земя. Куп играчи от противниковия отбор се разсипа в една линия и безредно затича след него. Играчът, който водеше, се откъсна неочаквано напред, отдели се от всички, сякаш в някаква частица от мига — пропуснат от зрители и играчи — той бе изстрелян в празното наказателно поле пред вратата. Сърцето на Ленокс престана да бие. Той се взираше измежду две огромни неподвижни гърбини и мислеше озлобено, че нарочно се бяха изправили пред него, за да му пречат да гледа. Откъсналият се център-нападател приличаше на марионетка — задвижена от някого, който бе седнал над надвисналите облаци — той изнесе крака си назад и сетне стремително и силно ритна.
— Не! — успя да извика Ленокс. — Дръжте го, задрямали простаци! Не му давайте да вкара!
От звяр в клетка, крачещ само в пространството между гредите на вратата, вратарят се превърна в скачаща маймуна. Той разпери ръце и крака, после застина като върлина, изви се дъгообразно и пропусна топката — тя прелетя встрани и се заплете в мрежата зад него.
Глъчката замря и на народа, стълпен край игрището, се стори, че настъпва тишина. Всеки за себе си бе решил, че играта не е добра, но поне ще завърши наравно. А сега стана ясно, че нотингамци загубиха на собствен терен.
Оглушителен рев на разочарование и радост се изтръгна от тридесет хиляди зрители — някои не бяха очаквали, че победата на бристолци е така близка, други се бяха надявали, че в последния миг техните любимци ще извършат чудо. Ревът се надигна от претъпканите трибуни и преля на улицата, където хората, стреснати от внезапното избухване на възмутената тълпа, спореха кой отбор е победил.
Фред се смееше диво, подскачаше, надаваше нещо средно между одобрителни и гневни възгласи, твърдеше, че заслужава да си дадеш парите заради принципа „По-добре едно на мъка, отколкото никакъв гол“.
— Помисли си само! — викаше той на Ленокс. — Помисли си само, деветдесет и пет хиляди, профукани за нищо!
Ленокс извади несъзнателно цигара и я запали.
— Безобразие е, че загубиха! — изруга той. — Трябваше на всяка цена да спечелят тоя мач! — А в себе си реши, че трябва да си купи очила, за да вижда по-добре. Зрението му сега беше толкова слабо, че виждаше само на педя от носа си. В киното беше принуден да седи на първия ред, а на улицата никога не успяваше да разпознае пръв някой приятел. Това означаваше и безвъзвратен край на мачовете. Спомняше си, че преди можеше да различи лицето на всеки играч, да разгледа всеки зрител по трибуните, затова все още си внушаваше, че няма нужда от очила и че зрението му ще започне да се подобрява. Неприятното беше, че заради тези негови очи му измислиха прякор „Кьорчо“. Онзи ден в гаража, където работеше, момчетата седнаха да пият чай през почивката и понеже той закъсня, един от тях се обади: