Полковник Бопри е получил това имение от един от западните напоителни синдикати. Правото, на собственост, по всичко личи, е перфектно. При правилно ръководство и при естественото увеличаване на цената на земята ранчото може да осигури на собственика си напълно прилични доходи.“
Когато Октавия завърши, леля Елън изпусна едно презрително „пфу“, доколкото й позволяваше доброто възпитание.
— В този проспект — каза тя с неизменната подозрителност на градския жител — не се споменава нищо нито за стоножките, нито за индианците. А и ти никога не си обичала овнешкото, Октавия. Не виждам каква полза смяташ да извлечеш от тази… пустош.
Но Октавия не я чуваше. Очите й гледаха някъде много надалеч, устните й се полуотвориха, а лицето й се озари от безумието на изследователя, от неудържимия устрем на търсача на приключения. Изведнъж тя сключи ликуващо ръце.
— Проблемата ще се разреши от само себе си, леличко — извика тя. — Отивам на ранчото. И ще заживея там. Ще свикна с овнешкото и дори ще се опитам да открия положителните черти в характера на стоножката, от почетно разстояние, разбира се. Точно това ми трябва. Нов живот на мястото на стария, който приключи днес. Това е изход, лельо, а не задънена улица. Представи си само: препускаш по безкрайната прерия, вятърът плющи в косите ти, връщаш се към майката земя, слушаш приказките на никнещата трева и дивите безименни цветя! Ще бъде прекрасно! Кое ще ми отива повече: да стана овчарката на Вато със сламена шапка и с гега, за да гоня вълците от овцете, или типичното късо подстригано момиче от западното ранчо — онова от снимките в неделните издания? Аз предпочитам второто. Във вестниците ще излезе и моята снимка — аз на коня, а от седлото виси пумата, убита собственоръчно от мен. И заглавие: „От Пето авеню в тексаската прерия“, а под него снимки на разкошната къща на Ван Дресър и на черквата, в която съм се венчала. В редакцията нямат моя снимка, но ще поръчат на някой художник да ме изрисува. Ще бъда дива, неопитомена, но ще опитомявам всичко около мен.
— Октавия! — събра леля Елън в една дума всички възражения, които не бе в състояние да изрече.
— Нито дума, леличко! Тръгвам. Виждам нощното небе, разстлано над земята като покрив. И ще се сприятеля отново със звездите, с които не съм разговаряла от малка. Много ми се ще да отида там. Всичко тук ми е дошло до гуша. Радвам се, че нямам никакви пари. Готова съм да благославям полковник Бопри за това ранчо и да му простя всичките му сапунени мехури. Нека животът там да е труден и скучен! Пада ми се! Сърцето ми беше затворено за всичко освен за една жалка амбиция. О, искам да се махна оттук и да забравя… да забравя!
Октавия изведнъж се отпусна на пода, скри пламналото си лице в скута на леля си и зарида, треперейки цялата. Леля Елън се наведе над нея и погали златистокестенявата й коса.
— Аз не знаех — каза меко тя. — Нищо не знаех, мила. Кой беше той?
Когато госпожа Октавия Бопри, по баща Ван Дресър, слезе от влака в Нопал, тя изгуби мигновено своята самоувереност, с която се отличаваше всяко нейно движение. Градчето беше възникнало едва напоследък и като че ли беше изградено набързо от неодялано дърво и плющящи платнища. И макар в поведението на хората, събрали се на гарата, да нямаше нищо предизвикателно, усещаше се, че всеки от тях винаги е готов да посрещне извънредни обстоятелства.
Октавия стоеше на перона пред телеграфната станция и се мъчеше да познае по усет кой в тази блъсканица е управителят на ранчото Де лас Сомбрас, комуто господин Банистър бе поръчал да я посрещне на гарата. Дали не е този високия, сериозен възрастен мъж със синя фланелена риза и бяла вратовръзка? Не, не е. Той мина покрай нея и когато погледите им се срещнаха, отвърна очи, както правят южняците при среща с непозната жена. Управителят би трябвало лесно да я открие, помисли си тя, малко ядосана, че трябва да чака. В Нопал надали са много младите жени, облечена в сиви пътнически костюми, последна дума на модата!
И докато Октавия търсеше в тълпата някой с вид на управител, тя потръпна от изненада и дъхът й спря, когато си даде сметка, че по перона бърза към влака Теди Уестлейк, или поне неговият почернял от слънцето двойник с дочен костюм, високи обуща и шапка с кожен кант — Теодор Уестлейк-син, шампион (почти) на поло за аматьори, лекомислена пеперуда и безделник, но един вече възмъжал и самоуверен Теди, по-оформен и по-завършен от онзи, когото помнеше от последната им среща преди година.