В седем часа поднесоха вечерята. Мъжете, на брой повече, насядаха около първата маса в преддверието, а дамите — около втората, в трапезарията, заедно с маркиза и маркизата.
Ема още при влизането се почувства облъхната от топлина, смесена с благоуханията на цветя и на изящните покривки по масите, с вкусния дъх на меса и мирис на трюфели. Свещите на канделабрите източваха пламъчетата над сребърни чашки; приборите от рязан кристал, замъглени от матова пара, си кръстосваха един към друг бледи лъчи; по цялата маса бяха сложени цветя и в чиниите с широки бордюри салфетки, сгънати във форма на владишка митра, държаха между две гънки кръгло хлебче. Червените щипци на омарите излизаха вън от блюдата; едри плодове бяха наредени едни върху други на постеля от мъх в плетени прозирни кошници; пъдпъдъците бяха поднесени с перушината; вдигаше се пара; с копринени чорапи, къси панталони, бяла вратовръзка и жабо, важен като съдия, главният разпоредител, поднасяйки между раменете на сътрапезниците предварително нарязаното месо, с един замах на лъжицата отделяше за вас избраното парче. Върху високата порцеланова печка с медни украси статуя на жена, загърната до брадата в дреха, гледаше неподвижна препълнената с хора зала.
Госпожа Бовари забеляза, че няколко дами не бяха сложили ръкавиците си до своите чаши.
В горния край на масата, единствен мъж между всички тия жени, наведен над пълната чиния и с кърпа, вързана на шията като на дете, ядеше един старец и от устата му капеше сос. Очите му бяха кръвясали; на тила си имаше косичка, вързана с черна панделка. Това беше тъстът на маркиза, старият херцог дьо ла Вердиер, някогашният любимец на граф д’Артоа от епохата на ловните празненства във Водрьой у маркиз дьо Конфлан, любовник, както се разправяше, на кралица Мария-Антоанета след господин дьо Куани и преди господин дьо Лозьон. Той беше водил шумен, развратен живот, пълен с дуели, обзалагания, отвлечени жени; беше пропилял богатството си и изплашил цялото си семейство. Прислужник, изправен зад неговия стол, му назоваваше високо, до ухото, имената на ястията, които той поискваше с пръст, като изричаше неясно някакви думи; а очите на Ема непрекъснато и несъзнателно се обръщаха към тоя старец с увиснали устни като към нещо необикновено и величаво. Той беше живял при кралския двор и беше спал в леглото на кралици.
Наляха шампанско, изстудено в лед. Тръпки полазиха по тялото на Ема, щом почувства тоя студ в устата си. Тя никога не бе виждала нарове, нито бе яла ананаси. Дори ситната захар й се видя по-бяла и по-ситна, отколкото другаде. След вечерята дамите се качиха в стаите си, за да се приготвят за бала.
Ема се притъкми с придирчивото старание на дебютираща актриса. Тя нагласи прическата си според указанията на коафьора, облече рокля от лек вълнен плат, която бе простряна на леглото. Панталоните на Шарл го стягаха на корема.
— Щрипките ще ми пречат да танцувам — каза той.
— Да танцуваш ли? — поде Ема.
— Да.
— Полудял ли си? Ще ти се смеят, стой си на мястото. А това е и по-прилично за един лекар — прибави тя.
Шарл замълча. Той се разхождаше нагоре-надолу, чакайки Ема да свърши с обличането.
Изправен до нея, той я виждаше в огледалото между два светилника. Черните й очи изглеждаха още по-черни. Косите й, леко бухнали към ушите, лъщяха със синкав блясък; една роза, затъкната в кока й, трептеше върху гъвкава дръжка с изкуствена роса по краищата на листата. Тя беше облечена в бледошафранена рокля с гънки, образувани от три букета малки рози, примесени със зеленина.
Шарл се приближи и я целуна по рамото.
— Остави ме — каза тя, — ще ме измачкаш.
Чу се встъпителна мелодия на цигулка и звуци на рог. Тя слезе по стълбата, едва сдържайки се да не тича.
Кадрилите бяха почнали. Пристигаха хора. Натискаха се. Тя седна на малка пейка до вратата. Когато контр-танцът свърши, паркетът се освободи за групата мъже, които разговаряха прави, и за лакеите, облечени в ливреи, разнасящи големи табли. Жените, насядали в редица, си вееха с рисувани ветрила, букетите прикриваха усмивките по лицата и флакончетата със златни запушалки се въртяха в полуразтворените ръце, белите ръкавици на които очертаваха формата на ноктите и стягаха мускулите на китката. Дантелените накити, диамантените брошки, гривните с парички трептяха по корсажите, искряха по гърдите, звънтяха по голите ръце. Косите, прилепнали до челата и засукани на тила, бяха украсени с венци, с китки или с клончета незабравки, ясмин, нарови цветове, житни класове или метличина. Седнали спокойно по местата си, майките с червени тюрбани стояха с намусени лица.
Сърцето на Ема леко заби, когато нейният кавалер я хвана за крайчеца на пръстите и тя влезе в редицата, като чакаше замахването на лъка, за да се понесе. Но скоро вълнението изчезна и люлеейки се в ритъма на оркестъра, тя се плъзгаше напред, като извиваше леко шията си. При някои нежни звуци на цигулката, която понякога свиреше сама, когато другите инструменти млъкваха, на устните й цъфваше усмивка; чуваше се ясният звън на жълтиците, които се изсипваха в съседната стая върху сукното на масите; после всичко почваше отново, корнет-а-пистонът прозвучаваше високо. Нозете се раздвижваха в такт, полите се издуваха и шумоляха, ръцете се срещаха и разделяха; едни и същи очи, току-що сведени пред вас, след миг отново се впиваха във вашите.
Неколцина мъже (петнадесетина) от двадесет и пет до четиридесет години, пръснати между танцуващите или разговарящи на вратите, се отделяха от множеството по някакъв семеен отпечатък, макар да бяха съвсем различни по възраст, по облекло или по чертите на лицето.
Техните фракове, скроени по-добре, изглеждаха от по-меко сукно, и косите, причесани на къдри към слепите очи, бяха пригладени с по-хубави помади. Цветът на лицето им бе цветът на богатите; оня бял цвят, който още повече се подчертава от бледите порцелани, от отраженията на атлаза, от лака на хубавите мебели и който се поддържа чрез лек режим от изтънчени храни. Шиите им се движеха свободно над ниски вратовръзки; дългите им бакенбарди падаха над обърнати яки; те избърсваха устните си с кърпи, които благоухаеха, бродирани с широки вензели. Ония, които бяха почнали да стареят, имаха младежки вид, докато по лицата на младите бе разляна някаква зрелост. В техните равнодушни погледи се отразяваше спокойствието на задоволявани всекидневно страсти; а в меките им обноски прозираше оная особена грубост, която се придобива от властване над доста лесно постижими неща, при които силата се упражнява, а суетността се забавлява — както е управляването на породисти коне и обществото на паднали жени.
На три крачки от Ема кавалер в син фрак приказваше за Италия с бледа млада жена, която носеше накити от бисери. Те възхваляваха големите стълбове на свети Петър, Тиволи, Везувий, Кастеламаре, Касините, розите на Генуа, Колизея при лунна светлина. С другото си ухо Ема слушаше някакъв разговор, пълен с думи, които не разбираше. Бяха наобиколили един съвсем млад мъж, който миналата седмица бил надбягал мис Арабел и Ромулус и спечелил две хиляди наполеона при прескачането на ров в Англия. Някой се оплакваше от своите бегачи, които затлъстявали, друг — от печатните грешки, които изопачавали името на неговия кон.
Въздухът в балната зала беше тежък, лампите бледнееха. Минаха в билярдната зала. Един прислужник се покачи на стол и счупи две стъкла; при шума на строшеното стъкло госпожа Бовари изви глава и съзря прилепените до прозореца лица на селяни, които надничаха от градината. Тогава споменът за Берто изплува. Тя видя пак чифлика, тинестото блато, баща си в блуза под ябълковото дърво, видя и себе си, някогашната, как обираше с пръст каймака от паниците с мляко в млекарницата. Но в светкавичния блясък на сегашния час нейният минал, тъй ясен до днес живот изчезваше изцяло и тя почти се съмняваше, че някога го е живяла. Тя беше тук, а отвъд бала имаше само мрак, разстлан над всичко останало. Тя ядеше сладолед с череши в позлатена купичка във форма на раковина, като я държеше в лявата ръка, примижала, с лъжичка между зъбите. Някаква дама до нея изпусна ветрилото си. Един от танцуващите минаваше.