— Ще бъдете ли тъй любезен да вдигнете ветрилото ми, което падна зад канапето!
Господинът се поклони и докато той протягаше ръка, Ема съзря как ръката на младата дама пусна в шапката му нещо бяло, сгънато на триъгълник. Господинът вдигна ветрилото и почтително го поднесе на дамата; тя му благодари, като кимна, и почна да мирише своя букет.
След вечерята през нощта, на която се поднесоха много испански и рейнски вина, супи от раци и от бадемово мляко, трафалгарски пудинги и всякакви видове студени меса, заобиколени с трептящи в блюдата желета, каретите почнаха да се разотиват една след друга. Когато се дигаше крайчецът на муселиновата завеса, виждаше се как фенерите им се плъзгаха в мрака. Пейките се опразниха; няколко играчи останаха още; музикантите освежаваха краищата на своите пръсти, като ги навлажняваха с език. Шарл беше полузаспал, опрял гръб на една врата.
В три часа след полунощ започна котильонът. Ема не знаеше да танцува валс. Всички валсираха, дори госпожа д’Андервилие и маркизата; бяха останали само гостите на замъка — около дванадесетина души.
Между това един от танцуващите, когото интимно наричаха виконт, с дълбоко изрязана жилетка, която беше като калъп на гърдите му, покани за втори път госпожа Бовари, като я увери, че той ще я води във валса и че тя лесно ще се оправи.
Отначало почнаха бавно, после се понесоха по-бързо. Въртяха се; всичко около тях се въртеше: лампите, мебелите, ламперията и паркетът — като диск върху ос. Когато минаваха край вратите, краят на роклята на Ема се закачаше в неговите панталони. Краката им се вмъкваха един между друг. Той навеждаше очи към нея, а тя вдигаше поглед към него; тя се зашемети, спря се. Отново се понесоха; и с по-бързо движение виконтът я увлече, изчезна с нея в дъното на галерията, дето, задъхана, тя едва не падна и за миг облегна глава на гърдите му. После, като продължаваха да се въртят, но вече по-полека, той я отведе на мястото й. Тя се облегна на стената и закри очи с ръка.
Когато отново ги отвори, видя насред залата една дама, седнала на табуретка, а около нея коленичили трима от валсьорите. Дамата избра виконта и цигулката отново засвири.
Всички ги гледаха. Те отиваха, връщаха се, тя с неподвижна снага, с наведена брадичка, той все в същата поза, изпънат, с извит лакът, с издадена напред уста. Тая дама наистина знаеше да валсира! Те танцуваха дълго и измориха всички други.
Разговаряха още няколко минути и след сбогуването или по-право след „добро утрото“ гостите на замъка отидоха да си легнат.
Шарл се мъкнеше по стълбите, заловен за перилата, коленете му се подгъваха. Той беше стоял пет часа наред изправен пред масите да гледа как играят вист, без да разбира играта. Затова, след като си изу ботушите, въздъхна с голямо задоволство. Ема метна шал на раменете си, отвори прозореца и се облакъти.
Нощта беше черна. Поръсиха няколко капки дъжд. Тя вдъхна влажния вятър, който освежаваше клепките й. Музиката на бала бръмчеше още в ушите й и тя се мъчеше да остане будна, за да продължи илюзията за тоя блестящ живот, който след малко трябваше да напусне.
Съмна. Тя дълго гледа прозорците на замъка, стараейки се да отгатне кои са стаите на всички, които бе забелязала миналата вечер. Искаше й се да познава живота им, да проникне в него, да се слее с него.
Но потрепери от студ. Съблече се и се сгуши под завивката до Шарл, който бе заспал.
На обяда имаше много хора. Яденето трая десет минути, не поднесоха никакъв ликьор, нещо, което учуди лекаря. След това госпожица д’Андервилие събра в кошничка късове от кифличките, за да ги занесе на лебедите в езерото, и отидоха да се разходят в зимната градина, дето странни растения, целите космати, се редяха пирамидално под висящи саксии, които подобно препълнени змийски гнезда спускаха дълги, зелени, преплетени стъбла. Покритата оранжерия в дъното водеше до пристройките на замъка. Маркизът, за да достави удоволствие на младата жена, я заведе да разгледа конюшните. Над яслите, които приличаха на кошници, бяха поставени порцеланови плочки с имената на конете, означени с черни букви. Когато минаваха край отделенията на някои коне и той цъкнеше с език, всеки от тях се раздвижваше. Подът на седларницата блестеше като паркет на зала. В средата върху два въртящи се стълба бяха подпрени хамути, а юздите, камшиците, стремената и подбрадниците бяха наредени покрай цялата стена.
През това време Шарл помоли един от слугите да впрегне неговата бричка. Докараха я пред площадката. След като натъпкаха всички неща, съпрузите Бовари се сбогуваха с маркиза и маркизата и потеглиха за Тост.
Мълчалива, Ема гледаше как се въртят колелата. Шарл, приседнал на външния край на седалището, караше с разперени ръце, а кончето тичаше раван между оковите, премного широки за него. Отпуснатите поводи го шибаха по задницата и се мокреха от пяна, а вързаната зад бричката кутия хлопаше със силни равномерни удари.
Бяха вече по височините на Тибурвил, когато изведнъж пред тях минаха ездачи, разсмени и с пура в устата. На Ема се стори, че позна между тях виконта; тя се извърна и забеляза на хоризонта само движението на главите, които се снишаваха и издигаха според неравномерния ход на тръса или галопа.
Четвърт миля по-нататък трябваше да спрат, за да поправят с въже оглавника, който се бе скъсал.
Но Шарл, като хвърли последен поглед върху хамута, съзря на земята между краката на коня някакъв предмет; той вдигна една табакера, цяла обшита със зелена коприна, в средата на която като на вратичка на каляска имаше герб.
— Вътре има дори две пури — каза той, — ще ги изпуша днес след вечеря.
— Нима пушиш? — попита тя.
— Някой път, когато се случи.
Той сложи в джоба си намерения предмет и шибна кончето.
Когато стигнаха в къщи, вечерята още не бе готова. Госпожата се ядоса. Настази отговори дръзко.
— Вървете си — каза Ема. — Това е подигравка. Махайте се от къщи.
За вечеря имаше супа от лук и телешко с киселец. Шарл, седнал срещу Ема, с щастливо изражение каза, като потриваше ръце:
— Приятно е да се намериш пак в къщи!
Чуваше се плачът на Настази. Шарл обичаше донякъде това клето момиче. По-рано през празните дни на неговото вдовство тя му бе правила компания много вечери. Тя беше неговата първа пациентка, най-старата му познайница в този край.
— Ти наистина ли я изпъди? — каза той най-сетне.
— Да, кой ще ми попречи? — отговори тя.
После, докато приготвяха стаята им, отидоха да се стоплят в кухнята. Шарл запуши. Той пушеше, като протягаше устни, плюеше непрекъснато и при всяко кълбо дим се дръпваше назад.
— Ще ти стане лошо — каза тя презрително.
Той остави пурата, затече се към помпата и изгълта чаша студена вода. Ема сграбчи табакерата и я хвърли бързо в дъното на скрина.
Следният ден изтече много бавно. Тя се разхожда в градината, като минаваше и се връщаше по същите алеи, спираше се пред лехите, пред редицата овощни дървета, пред гипсовата статуя на свещеника, разглеждайки с учудване всички тия по-раншни неща, които тъй добре познаваше. Колко далеч й се струваше вече балът! Но кой отдалечаваше на такова голямо разстояние утрото на завчерашния ден от вечерта на днешния? Пътуването й до Вобиесар бе изкопало някаква яма в нейния живот като ония широки процепи, които понякога само в една нощ бурята издълбава в планините. И все пак тя се примири: сгъна благоговейно в скрина своята прекрасна рокля, прибра дори сатенените си обувки, подметките на които се бяха ожълтили от плъзгавия восък на паркета. Като тях беше и сърцето й: от досега с богатството върху него бе останало нещо, което нямаше да се изличи.