Тя го очароваше с безброй нежни неща: ту с нов начин да прави книжни розетки за свещите, ту с това, че променяше някой волан на роклята си или с необикновеното име на някоя съвсем проста гозба, която Шарл ядеше с удоволствие, макар че беше сбъркана от слугинята. В Руан тя беше видяла дами, които носеха на часовниците си връзка брелоци12. Пожела да има на камината си две големи вази от синьо стъкло, а по-късно несесер от слонова кост с напръстник от позлатено сребро. Колкото по-малко проумяваше елегантността й, толкова повече Шарл се поддаваше на нейния чар. Това увеличаваше удоволствията, които изпитваше, и сладостта на домашното огнище. Сякаш златен пясък посипваше цялата пътечка на неговия живот.
Той беше здрав, имаше добър вид и напълно установена известност. Селяните го обичаха, защото не беше горд. Той галеше децата, не стъпваше в кръчма, а от друга страна, вдъхваше доверие с нравствеността си. Особено сполучливо лекуваше катари и гръдни болести. Страхувайки се да не убие някого от болните си, Шарл наистина предписваше само успокоителни, от време на време средства за повръщане, баня на нозете или пиявици. Не че хирургията го плашеше. Той здравата пускаше кръв на хората като на коне, а за ваденето на зъби имаше дяволска хватка.
Освен това, за да бъде в течение, той се абонира за „Медицински кошер“, нов вестник, за който беше получил предложение.
Четеше го по малко, след вечеря; но от топлината в жилището, прибавена към храносмилането, след пет минути заспиваше; и оставаше така, с брада върху двете си ръце и с коса, разпиляна чак до поставката на лампите като грива. Ема го поглеждаше, свивайки рамене. Защо неин мъж да не бъдеше поне някой от ония мълчаливо-усърдни хора, които цели нощи работят над книгите и най-сетне, на шестдесет години, когато дойде възрастта на ревматизма, носят кръст в петлицата на лошо ушития си черен фрак! Искаше й се името Бовари, което беше и нейно, да бъде прославено, да го вижда изложено по книжарниците, да бъде повтаряно във вестниците и познато на цяла Франция. Но Шарл нямаше никаква амбиция! Един лекар от Ивето, с когото напоследък бяха на консулт, го беше малко унизил пред събраните роднини до самото легло на болния. Когато същата вечер Шарл й разказа тая случка, Ема кипна шумно срещу неговия събрат. Шарл се трогна от това. Просълзен, той я целуна по челото. Но тя беше извън себе си от срам, искаше й се да го удари, отиде в коридора, отвори прозореца и подиша чист въздух, за да се успокои.
— Какъв жалък човек! Какъв жалък човек! — повтаряше тихо тя, като хапеше устни.
От друга страна, най-много се дразнеше от него. С възрастта той се проявяваше все по-просташки; през време на десерта режеше тапите на празните бутилки, след ядене облизваше с език зъбите си; като ядеше супа, гърлото му при всяка глътка изпускаше някакви звуци и понеже беше почнал да тлъстее, от подпухналостта на скулите очите му, и без това малки, като че отиваха към слепоочията.
Понякога Ема напъхваше в жилетката червения ръб на фланелата му, оправяше вратовръзката или хвърляше изтърканите ръкавици, които той се канеше да сложи на ръцете си; тя вършеше това не както мислеше той, заради него; правеше го за себе си, от изблик на егоизъм, от нервна раздразнителност. Също така понякога му говореше за онова, което беше чела, пасаж от някой роман, за някоя нова пиеса или за случка от висшето общество, описана в някой подлистник; защото Шарл все пак беше човек, ухо, винаги отворено да слуша — одобрение, което винаги беше сигурно. Тя правеше много изповеди на хрътката си! Би ги правила и на дървата в камината, и на махалото на стенния часовник.
И все пак в дълбочините на душата си тя чакаше някакво събитие. Както моряците, изпаднали в беда, оглеждаше самотата на своя живот с отчаяни очи и търсеше в далечината сред мъглите на хоризонта някое бяло платно. Тя не знаеше какъв ще бъде тоя случай, кой вятър ще го тласне към нея, към кой бряг ще я отведе, дали ще бъде лодка или трипалубен кораб, натоварен с мъки или пълен догоре с блаженство. Но всяка сутрин, когато се събуждаше, се надяваше, че тъкмо през тоя ден той ще се яви и се вслушваше във всички шумове, скачаше изведнъж, чудейки се, че не иде; сетне, при залез-слънце, все по-тъжна и по-тъжна, искаше по-скоро да настъпи утрешният ден.
Пролетта отново дойде. При първите горещини, когато цъфнаха крушите, у нея се появи задушаване.
Още от началото на юли почна да брои на пръсти колко седмици остават до октомври, надявайки се, че маркиз д’Андервилие може би ще даде още един бал във Вобиесар. Но целият септември изтече без писмо, нито посещение.
След скръбта от това разочарование сърцето й отново опустя и редицата еднообразни дни отново започна.
Те ще продължават, значи, сега така — един след друг, — винаги еднакви, безбройни, без да й носят нищо! Другите съществувания, колкото и плоски да бяха, имаха поне вероятността да им се случи някое събитие. Понякога някое приключение водеше след себе си непрекъснати внезапни промени и обстановката се менеше. Ала за нея не идеше нищо. Тъй бе пожелал бог! Бъдещето беше черен коридор със заключена в дъното врата.
Тя изостави музиката. Защо да свири? Кой ще я слуша? Нямаше смисъл да се измъчва с упражнения, щом никога нямаше да свири на концерт на пиано „Ерар“, облечена в кадифена рокля с къси ръкави, щом нямаше да удря с леките си пръсти клавишите от слонова кост и да усеща как я облъхва като лек ветрец възторженият шепот. Тя остави в скрина своите рисувателни картони и везбата си. За какво ли? За какво ли? Шиенето я дразнеше.
„Чела съм всичко“ — казваше си тя.
И продължаваше да оставя машата в камината да се нажежава или да гледа как вали дъждът.
Колко тъжна беше тя в неделя, когато камбаната биеше за вечерня: с тъпо внимание слушаше как звънят един след друг дрезгавите удари на камбаната. По покривите бавно минаваше котка, извила гръб под бледите лъчи на слънцето. По шосето вятърът дигаше пушилка. Понякога в далечината виеше куче, а камбаната продължаваше на равни интервали еднообразния си звън, който чезнеше в полето.
Хората излизаха от църква. Жените с лъснати дървени обувки, селяните с нови блузи, деца, които скачаха гологлави около тях, всичко живо се прибираше в къщи. И до мръкнало пет-шест души, все едни и същи, оставаха да играят на тапа пред голямата порта на странноприемницата.
Зимата беше студена. Всяка сутрин скреж отрупваше стъклата на прозорците и белезникавата светлина, която проникваше през тях като през матово стъкло, оставаше понякога неизменна целия ден. От четири часа следобед трябваше да палят лампата.
През дните, когато времето беше хубаво, тя слизаше в градината. Влагата бе оставила по зелките сребърни дантели с дълги светли нишки, които се проточваха от една зелка до друга. Не се чуваха птици, всичко като че спеше — редиците плодни дръвчета край стената, покрити със слама, и лозата, като голяма болна змия под стряхата на стената, дето се виждаха, когато приближиш, как пълзят многокраки мокрици. В елхичките до оградата свещеникът с триъгълна шапка, който четеше молитвеника си, беше останал без десен крак и дори гипсът, олющен от мраза, беше нашарил с бели петна лицето му.
Сетне тя се прибираше, затваряше вратата, нареждаше въглищата и изнемогваща от топлината на огъня, още повече страдаше от досадата, която отново я обземаше. Искаше й се да слезе да побъбри със слугинята, но някакъв свян я възпираше.
Всеки ден в един и същи час учителят, с черна кадифена шапчица, отваряше капаците на къщата си и полският пазач минаваше със сабя над блузата си. Вечер и сутрин пощенските коне, наредени по три, пресичаха улицата за водопой на блатото. От време на време на вратата на някоя кръчма издрънкваше звънче и когато духаше вятър, чуваха се как скърцат на металическите си прътове двете медни легенчета на бръснаря, които му служеха за фирма. Дюкянът му беше украсен с една стара модна гравюра, залепена върху стъклото на прозореца, и с един восъчен женски бюст с жълта коса. Бръснарят също се оплакваше за неуспялото си призвание, за пропадналото си бъдеще, мечтаеше за магазин в някой голям град, като Руан например, на пристанището, близо до театъра, и по цял ден се разхождаше от кметството до църквата, мрачен и очакващ клиенти. Когато и да вдигнеше очи, госпожа Бовари го виждаше постоянно там, като часовой на пост, с кривнато над ухо фесче и в лека вълнена дреха.