Понякога следобед зад прозорците на залата се показваше мъжка глава, изгоряла от слънцето, с черни, късо подрязани бакенбарди, която бавно се усмихваше с широка, кротка усмивка, разкриваща бели зъби. Веднага почваше някакъв валс и отгоре на латерната в малко салонче танцувачи, големи колкото човешки пръст — жени с розови чалми, тиролци в жакети, маймуни във фракове, господа в къси панталони, — се въртяха, въртяха между кресла, канапета, салонни маси, умножени чрез отраженията в малки огледала, които бяха свързани в ъглите със златна хартия. Човекът въртеше дръжката, гледайки надясно, наляво и към прозорците. От време на време изплюваше към края на тротоара дълга струя тъмна плюнка, повдигаше с коляното латерната от твърдия ремък, който оболяваше рамото му; и ту тъжна и проточена, ту весела и бърза, музиката излиташе от кутията, като бръмчеше през завеската от розова коприна, закачена на изрязана с арабески медна плоча. То бяха мелодии, които се чуваха другаде — в театрите или в салоните, дето ги пееха или танцуваха под светнали полилеи, отзвуци от висшия свят, които стигаха до Ема. Несвършващи сарабанди13 се въртяха в главата й и нейната мисъл сякаш заедно със звуците, като баядерка по цветята на килим, се люшкаше от една мечта към друга, от една скръб към друга. Когато човекът прибереше в шапката си подаянията, спускаше стара покривка от син вълнен плат, мяташе латерната на гръб и се отдалечаваше с тежки стъпки. Тя го гледаше как си отива.
Ала особено непоносими бяха за нея часовете на обедите и на вечерите в малката трапезария на партера, с печка, която димеше, с врата, която скърцаше, със стени, от които капеше, с влажни плочки на пода; струваше й се, че в чинията й поднасяха цялата горчивина на живота и от парата на вареното месо се издигаха, сякаш от дълбочината на душата й, други изпарения на блудкавост. Шарл ядеше бавно; тя схрускваше няколко лешника или отпусната на лакът, се забавляваше да драска с върха на ножа по мушамата.
Сега тя бе занемарила съвсем домакинството си и старата госпожа Бовари, която бе дошла в Тост да прекара част от великите пости, много се учуди от тая промяна. И наистина, някога тъй грижлива, внимателна, сега тя оставаше по цели дни необлечена, носеше сиви памучни чорапи, осветяваше стаята със свещ. Повтаряше, че трябвало да пестят, защото не са богати, добавяйки, че е много доволна, много щастлива, че Тост много й се харесва и други нови приказки, които затваряха устата на свекърва й. Освен това Ема не бе разположена да слуша нейните съвети; дори веднъж, когато госпожа Бовари си бе позволила да заяви, че господарите трябва да следят за вярата на слугите си, тя й отговори с такъв разгневен поглед и с такава студена усмивка, че добрата жена не спомена вече за това.
Ема ставаше мъчна по характер, капризна. Тя поръчваше отделни гозби за себе си и не ги вкусваше; един ден пиеше чисто мляко, друг — дузина чаши чай. Често упорстваше да не излиза от къщи, сетне се задушаваше, разтваряше прозорците, обличаше лека рокля. След като нахокваше слугинята, правеше й подаръци или я пращаше да се поразходи до съседките, както понякога пък хвърляше на просяците всичките сребърни пари от кесията си, макар че съвсем не беше нежна, нито особено чувствителна към чуждите страдания, както са повечето хора от селски произход, в чиито души винаги остава нещо от твърдостта на бащините мазолести ръце.
В края на февруари, в спомен на излекуването си, дядо Руо лично донесе на зетя си една великолепна пуйка и остана три дни в Тост. Тъй като Шарл беше зает с пациентите си, Ема му правеше компания. Той пушеше в стаята, плюеше върху преградката на камината, разправяше за посеви, за телета, за крави, за домашни птици и за общинския съвет; така че когато баща й си замина, тя затвори вратата с чувство на облекчение, което изненада и самата нея. Впрочем тя вече не криеше презрението си към всичко и към всички; и понякога започваше да изказва чудновати мнения, като осъждаше онова, което другите одобряваха, и одобряваше извратени и безнравствени работи, което караше мъжа й да я гледа с широко отворени очи.
Нима това жалко съществуване ще продължава вечно? Нима тя няма да излезе от него? И все пак тя не беше по-лоша от всички жени, които живееха щастливо! Във Вобиесар бе видяла херцогини с по-тромави фигури и по-просташки обноски и проклинаше сега божията несправедливост; облягаше глава до стените и плачеше; жадуваше за шумен живот, за нощни маскаради, за дръзки удоволствия с всичките безумства, които не познаваше и които те навярно носят.
Ставаше все по-бледа и имаше сърцебиене. Шарл й предписа валерианови капки и камфорови бани. Но всичко, с което опитваха да я лекуват, като че още повече я дразнеше.
Имаше дни, когато я обземаше трескава бъбривост; след тая възбуда изведнъж идваше тъпо вцепеняване, когато оставаше, без да продума, без да мръдне. За да се съживи, тя изливаше на ръцете си цяло стъкълце одеколон.
Тъй като постоянно се оплакваше от Тост, Шарл си въобрази, че причината на болестта й е несъмнено някакво въздействие на местния климат и след като се спря на тая идея, помисли сериозно да се пресели другаде.
Оттогава тя почна да пие оцет, за да отслабне, хвана суха кашлица и съвсем загуби апетит.
Не беше леко на Шарл да напусне Тост, дето беше живял четири години, и то тъкмо когато бе почнал да пуска корени тук. Но щом трябваше! Той я заведе в Руан при своя някогашен професор. Болестта беше нервна: трябваше да промени въздуха.
След като обикаля тук-там, Шарл узна, че в Ньошателска околия имало едно доста голямо градче Йонвил л’Абеи, лекарят на което, полски бежанец, се бил изселил оттам миналата седмица. Тогава той писа на тамошния аптекар, за да узнае броя на жителите, разстоянието до най-близкия друг лекар, колко е печелил годишно неговият предшественик и т.н.; и тъй като отговорите излязоха задоволителни, той реши да се пресели там напролет, ако здравето на Ема не се подобри.
Един ден, готвейки се за предстоящото заминаване, тя нареждаше едно чекмедже и убоде в нещо пръстите си. Беше телче от сватбения й букет. Пъпките от портокаловото дърво бяха пожълтели от прах, а краищата на сатенените панделки със сребърни ивички по ръбовете бяха разнищени. Тя хвърли букета в огъня. Той пламна по-бързо от суха слама. Сетне над пепелта сякаш израсна червен храст, който бавно се смаляваше. Тя го гледаше как изгаря. Малките картонени зрънца се пукаха, телените нишки се гърчеха, лъскавият ширит се топеше; а втвърдените книжни венчета, люлеейки се като черни пеперуди над цялата плоча, хвръкнаха накрай през комина. Когато през май заминаха от Тост, госпожа Бовари беше бременна.
Част втора
I
Йонвил л’Абеи (наречен така поради някогашния капуцински манастир, от който вече няма дори развалини) е градец на осем левги от Руан между пътя за Абвил и пътя за Бове, в дъното на долина, напоявана от Рийол, рекичка, която се влива в Андел, като преди това до устието си кара три воденици и дето има малко пъстърва, която през неделните дни момчетата обичат да ловят с въдица.
Напуснеш ли големия път за Боасиер, продължаваш по равно, докато стигнеш височината на склона Льо, отдето се разкрива долината. Рекичката, която минава през нея, я разделя на две части, които имат съвсем различни лица: вляво всичко е ливади, вдясно всичко е орана земя. Ливадите, прострени под ивица ниски хълмове, се свързват отзад с пасищата на местността Брей, а към изток полето, което леко възлиза, се разгръща и разстила, додето поглед стига, своите бледожълти житни нивя. Водата, забързала покрай тревата, отделя с бяла черта цвета на ливадите от цвета на разораната земя и така местността прилича на голяма разгъната наметка с яка от зелено кадифе, поръбена със сребърен ширит.