Един мъж по пантофи от зелена кожа, със слаби белези от шарка по лицето и с кадифена шапчица със златен пискюл грееше гърба си срещу камината. Лицето му не изразяваше нищо друго освен доволство от себе си и наглед той беше толкова спокоен, колкото кадънката над главата му в плетения върбов кафез: това беше аптекарят.
— Артемиз — викаше стопанката на странноприемницата, — начупи съчки, напълни шишетата, донеси ракия, бързо! Да знаех поне какъв десерт да дам на господата, които очаквате! Боже господи! Коларите пак вдигат врява в билярдната! А каручката им е на портата! „Лястовицата“ може да я издъни, като влиза! Извикай Полит да я закара в сайванта… Представете си, господин Оме, че от заранта са изиграли може би петнадесет партии и са изпили осем кани сидър!… Ами че те ще ми скъсат сукното — продължаваше тя, като ги гледаше отдалеч, с лъжицата за пяна в ръка.
— Няма да е голяма загуба — отговори г. Оме, — ще си купите друг.
— Друг билярд ли? — възкликна вдовицата.
— Щом този вече не държи, госпожо Льофрансоа; пак ви казвам, вие сама си пакостите! И после сегашните играчи искат тесни дупки на билярда и тежки щеки. Днес вече не се играе както по-рано; всичко се промени! Трябва да вървим с времето! Я вижте Телие…
Стопанката почервеня от яд. Аптекарят добави:
— Каквото и да казвате, неговият билярд е по-хубавичък от вашия; и ако някому хрумне да уреди например някоя патриотична игра в полза на Полша или за пострадалите от наводнението в Лион…
— Не се боим ние от такива голтаци! — пресече го стопанката, като дигна пълните си рамене. — Оставете тая работа, господин Оме, докато „Златен лъв“ съществува, ще има и посетители в него. Ние все имаме нещичко настрана! А пък „Френското кафене“ ще го видите някоя заран затворено с обявление на капаците! Да сменя билярда ли — продължаваше тя, приказвайки на себе си, — който ми е толкоз удобен за простиране на прането и на който през ловния сезон съм настанявала по шестима души за спане… Тоя пипкав Ивер още го няма!
— Да не го чакате за вечерята на господата? — попита аптекарят.
— Да го чакам ли? Ами господин Бине! Ще го видите, че влиза точно като бие шест часът, защото няма на земята друг такъв точен човек. Мястото му в малката зала трябва да е свободно. Да го убиеш, няма да седне да вечеря на друго място! А пък какъв е злояд! Колко е придирчив за сидъра! Не е като господин Леон; той идва понякога в седем часа, дори в седем и половина, и не гледа какво яде. Какъв добър момък! Никога няма да повиши глас.
— То е, защото има голяма разлика, нали знаете, между човек с добро възпитание и един бивш карабинер, сега бирник.
Удари шест часът. Влезе Бине.
Той беше в син редингот, който висеше от само себе си право надолу около мършавата му снага, а под кожения му каскет с наушници, вързани с връвчица на върха на главата му, и с подигната козирка се виждаше плешиво чело, малко вдълбано от дългото носене на каска. Той беше с черна сукнена жилетка, яка от конски косъм, сив панталон и през всяко време на годината с хубаво лъснати ботуши, които имаха две успоредно изпъкнали места поради подутите му пръсти. Ни един косъм не нарушаваше линията на неговата руса брада, която, заобикаляйки челюстите му, затваряше подобно бордюр на леха дългото му безцветно лице с малки очи и извит нос. Майстор във всички игри на карти и добър ловец, той имаше хубав почерк, беше натъкмил у дома си един струг и се забавляваше да изработва на него с усърдието на художник и с егоизма на буржоа дървени халки за салфетки, с които бе затрупал цялата си къща.
Той се запъти към малката стая; но трябваше първом да се изкарат оттам тримата мелничари и през всичкото време, докато слагаха прибора му, Бине стоя мълчалив до печката; после затвори вратата и свали каскета си както всеки друг път.
— Езикът му няма да се изхаби от вежливост! — каза аптекарят, щом останаха сами със стопанката.
— Никога не приказва повече — отговори тя; — миналата седмица дойдоха двама търговски пътници на платове, две весели момчета, които разправяха вечерта сума смехории, така че аз се смях до просълзяване; и на, той си седя там ням като риба, думица не продума.
— Да — рече аптекарят, — нито въображение, нито остроумие, нито каквото и да е, с което се отличава човек от добро общество!
— Но разправят, че бил способен — забеляза стопанката.
— Способен ли? — отвърна г. Оме. — Той? Способен? По неговата част — възможно е — добави той по-спокойно.
После поде:
— О, ако някой едър търговец, който има големи връзки, ако някой юрисконсулт, лекар или аптекар са толкова потънали в работата си, че стават от това своеобразни и дори мрачни, това го разбирам; такива случаи се споменават в историята! Но те поне мислят за нещо. Аз например колко пъти ми се е случвало да търся перото си на писалището, за да напиша някой етикет, и в края на краищата виждам, че съм го сложил на ухото си!
През това време госпожа Льофрансоа отиде до прага да види дали „Лястовицата“ не пристига. Тя трепна. Мъж, облечен в черно, се вмъкна неочаквано в готварницата. При последните зари на дрезгавината можеше да се съзре, че той има червено лице и тяло на атлет.
— С какво можем да ви услужим, господин кюре? — попита господарката на странноприемницата, като в същото време вземаше от камината един от медните свещници, които бяха наредени там като колонада заедно със свещите. — Не желаете ли да пийнете нещо? Малко касис или чаша вино?
Духовникът твърде учтиво отказа. Бил дошъл за чадъра си, забравен от него завчера в Ернемонския манастир, и след като помоли госпожа Льофрансоа да го изпрати вечерта в жилището му, излезе, за да отиде в църквата, дето камбаната биеше за вечерня.
Когато престана да чува наблизо тропота на обувките му, аптекарят каза, че държането на свещеника преди малко му се струва твърде неприлично. Отказът да приеме нещо подкрепително му изглеждал най-противно лицемерие; всички попове скришом пиянствали и се мъчели да възвърнат времената на десятъка, който вземаше църквата.
Стопанката защити своя свещеник.
— Той може да превие на коляното си четворица като вас. Лани помага на нашите хора да приберат сламата и носеше по шест връзки наведнъж, толкова е як.
— Браво! — рече аптекарят. — Пращайте тогава дъщерите си да се изповядват при юначаги с такъв темперамент! Да имах власт, бих наредил един път в месеца да се пуска кръв на свещениците. Да, госпожо Льофрансоа, всеки месец по една изобилна флеботомия14 в интерес на полицията и на обществената нравственост.
— Млъкнете най-после, господин Оме! Вие сте безбожник! Вие нямате религия!
Аптекарят отговори:
— Аз си имам религия, моя религия, и дори съм по-религиозен от всички тях с техните смешни обреди и фокусничества! Напротив, аз се прекланям пред бога! Вярвам в едно върховно същество, в създателя, няма значение какъв е той, който ни е отредил тук да изпълним дълга си като граждани и като бащи на семейства; но на мене не ми е необходимо да ходя на църква, да целувам сребърни съдове и да угоявам с парите си цял куп комедианти, които се хранят по-добре от нас! Защото също така можеш да почиташ бога и в някоя гора, и сред полето или дори като съзерцаваш небесния свод, както правеха древните. Бог, моят бог е богът на Сократ, на Франклин, на Волтер и на Беранже! Аз съм за „Веруюто на савойския викарий“15 и за безсмъртните начала на 89-а година! И затова не мога да приема някакъв си добродушен дядо господ, който се разхожда с тояжка из градината си, настанява приятелите си в корема на кита, умира, като извиква, и на третия ден след това възкръсва: неща сами по себе си безсмислени, а от друга страна, съвършено противни на законите на физиката; това пък доказва между другото, че поповете винаги са тънали в срамно невежество, в което се мъчат да удавят заедно със себе си и народа.