— Занимавате ли се с музика? — попита тя.
— Не, но много обичам музиката.
— Ах, не го слушайте, госпожа Бовари — намеси се Оме, навеждайки се над чинията си, — говори така само от скромност. Как, драги мой? Та оня ден в стаята си вие чудесно изпяхте „Ангел хранител“. Аз ви чух от лабораторията; изкарахте го също като артист.
Леон наистина беше наемател на аптекаря и заемаше една стаичка на втория етаж, която гледаше към площада. Той се изчерви от похвалата на хазаина си, който се бе обърнал вече към лекаря и му изреждаше един след друг всичките най-важни жители на Йонвил, разказваше забавни историйки, даваше сведения; състоянието на нотариуса не се знаело точно, а имало и фирмата „Тюваш“, която създавала много затруднения.
Ема поде:
— А каква музика предпочитате?
— О, немската музика, тя кара човека да мечтае.
— Познавате ли италианците?
— Не още, но ще ги чуя идната година, когато отида в Париж да довърша правото.
— Както вече имах честта — каза аптекарят — да обясня на съпруга ви по повод на клетия Янода, който избяга, вие ще можете благодарение на глупостите, които направи той, да се радвате на една от най-удобните къщи в Йонвил. Главното, което я прави особено сгодна за един лекар, е, че има врата към Алеята, през която може да се влиза и излиза незабелязано. От друга страна, тя притежава всичко необходимо за едно домакинство: пералня, кухня със стая за съдините, малък салон, овощна градина и прочие. Онзи веселяк харчеше много! Той си бе построил в другия край на градината до водата една беседка, специално за да пие там лятно време бира, и ако госпожата обича градинарството, ще може…
— Жена ми съвсем не се занимава с градинарство — каза Шарл, — тя обича повече, макар да й са препоръчани физически упражнения, да стои постоянно в стаята си и да чете.
— Също като мене — намеси се Леон. — Има ли наистина по-хубаво от това да седиш вечер край огнището с някоя книга, когато вън вятърът блъска в прозорците, когато лампата свети?…
— Нали? — каза Ема, устремила в него големите си, широко разтворени очи.
— Не мислиш за нищо — продължи той, — часовете си вървят. Пътуваш неподвижен в страни, които ти се струва, че виждаш, и мисълта ти, пленена от измислицата, се наслаждава на подробностите или следи вървежа на приключенията. Слива се с героите и ти се струва, че всъщност самият ти, облечен в техните дрехи, се вълнуваш!
— Вярно! Вярно! — каза тя.
— Случвало ли ви се е — поде Леон — да срещнете в някоя книга мисъл, която сама някога смътно сте имали, някой замъглен образ, който се възвръща отдалеч и който сякаш е пълен израз на вашето най-неуловимо чувство?
— Изпитвала съм го — отговори тя.
— Ето затова аз най-много обичам поетите. Според мен стиховете са по-нежни от прозата и много по-лесно карат човека да плаче.
— Но след време те уморяват — каза Ема. — Сега аз, напротив, обичам неща, които се четат задъхано, които внушават страх. Мразя обикновените герои и умерените чувства, каквито има в действителността.
— Вярно е — забеляза младият помощник, — щом тия произведения не досягат сърцето, те се отдалечават, струва ми се, от истинската цел на изкуството. Колко сладостно е сред житейските разочарования да можеш да се унесеш мислено към благородни характери, към чисти чувства и картини на щастие. За мене тук, далеч от света, това е едничкото развлечение; ала в Йонвил има толкова малко възможности!
— Също както в Тост — поде Ема, — затова аз бях постоянна абонатка на една библиотека.
— Ако госпожата иска да ми направи честта да се възползва — каза аптекарят, който току-що бе чул тия последни думи, — аз имам на нейно разположение библиотека с най-ценни автори: Волтер, Русо, Делил, Валтер Скот, „Ехо на фейлетони“ и прочие и прочие, а освен това получавам различни периодични вестници, между които „Руански фенер“, и то всекидневно, тъй като съм негов кореспондент за районите на Бюши, Форж, Ньошател, Йонвил и околностите.
Вече два часа и половина седяха на трапезата, защото слугинята Артемиз тътреше отпуснато по плочките на пода своите плъстени пантофи, носеше чиниите една по една, забравяше всичко, не чуваше нищо и непрекъснато оставяше вратата на билярдната полуотворена и краят на резето й се блъскаше в стената.
Както приказваше, без сам да забележи, Леон бе сложил крака си на една от пречките на стола, на който седеше госпожа Бовари. Тя носеше малка ясносиня връзка, която поддържаше право една якичка от плисирана батиста, подобна на старинните накъдрени яки; и при всяко движение на главата долната част на лицето й ту потъваше в батистата, ту меко излизаше от нея. Така, един до друг, докато Шарл и аптекарят приказваха, те се углъбиха в един от ония смътни разговори, дето случайността на фразите винаги отвежда към установен център на общите склонности. Представленията в Париж, заглавията на романи, новите кадрили, висшия свят, който те не познаваха, Тост, дето тя беше живяла, Йонвил, дето бяха сега — те прехвърлиха всичко, говориха за всичко до края на вечерята.
Когато поднесоха кафето, Фелисите излезе, за да приготви спалнята в новата къща, и скоро след това сътрапезниците станаха. Госпожа Льофрансоа дремеше край угасналата камина, а един слуга от конюшнята чакаше с фенер в ръка да заведе господин и госпожа Бовари до дома им. В неговите червени коси имаше сламки плява и той куцаше с левия крак. След като взе в другата ръка чадъра на свещеника, тръгнаха.
Градецът спеше. Стълбовете на халите мятаха дълги сенки. Земята беше съвсем сива като през лятна нощ.
Но тъй като домът на лекаря беше на петдесетина крачки от странноприемницата, трябваше почти веднага да си пожелаят „лека нощ“ и се пръснаха.
Още в преддверието Ема усети върху плещите си студа от варната мазилка също като влажен чаршаф. Стените бяха нови и дървените стъпала скърцаха. В спалнята на първия етаж влизаше през прозорците без завеси белезникав зрак. Навън се съзираха върховете на дървесата, а по-далеч ливадите, потънали в мъгла, която се носеше като дим по течението на реката под лунната светлина. Сред апартамента бяха разхвърляни безредно чекмеджета от скринове, бутилки, пръчки за завеси, по столовете позлатени прътове и дюшеци, легени по паркета — двамата носачи, донесли тук мебелите, бяха ги оставили как да е.
За четвърти път тя щеше да нощува в непознато място. Първият път беше в деня на постъпването й в манастира, вторият — пристигането й в Тост, третият — във Вобиесар, четвъртият — сега; и всеки от тия случаи бележеше сякаш настъпването на нова промяна в живота й. Тя не вярваше, че и в различни места нещата могат да си останат същите, но тъй като изживяната част беше лоша, несъмнено другата, която оставаше да се доживее — щеше да бъде по-хубава.
III
На заранта, още щом се събуди, видя помощника на площада. Тя беше по пеньоар. Той вдигна глава и я поздрави. Тя бързо кимна и затвори прозореца.
Леон през целия ден чакаше да стане шест часът вечерта; но като влезе в странноприемницата, намери на масата само г. Бине.
Снощната вечеря беше важно събитие за него; никога дотогаз той не беше разговарял два часа наред с дама. Как можа той да й каже, и то на такъв език, толкова неща, които никога по-рано не би могъл тъй хубаво да изрази? Обикновено той беше плах и изпълнен със сдържаност, родена от свян и скритност в едно и също време. В Йонвил смятаха, че той има много добри обноски. Той слушаше разсъжденията на възрастните хора и изглеждаше, че съвсем не се увлича от политика — нещо рядко за млад човек. Освен това имаше дарби: рисуваше с акварел, четеше ноти с ключа сол и след вечеря, когато нямаше игра на карти, с удоволствие се занимаваше с литература. Господин Оме го ценеше заради възпитанието му. Госпожа Оме се бе привързала към него поради любезността му, защото той често придружаваше в градината малките Оме, едни винаги изцапани хлапета, твърде лошо възпитани и малко лимфатични като майка си. Освен бавачката с тях се занимаваше и Жюстен, аптекарски ученик, далечен племенник на господин Оме, когото бяха взели в къщи по милост и който в същото време беше и слуга.